Почти няма какво да ви разкажа за моето семейство. Съставът на действащите лица беше минимален и почти никое от тях не се задържа дълго на този свят. Живеех с майка си, а когато станах на единайсет, тя умря при пътна злополука. Блъсна я автобус, който беше поднесъл в бостънската лапавица. Край мен никога не е имало баща, винаги сме си били само двамата — мама и аз. Това, че тя използваше моминското си име, беше доказателство, че никога не се е омъжвала, но чак след като умря, разбрах, че съм извънбрачно дете. Като малък и през ум не ми е минавало да задавам въпроси за подобни неща. Аз бях Марко Фог, мама — Емили Фог, вуйчо ми от Чикаго — Виктор Фог. Всички бяхме Фог и за мен бе съвсем логично хората от едно семейство да носят едно и също име. Чак по-късно вуйчо Виктор ми обясни, че истинското име на неговия баща било Фогелман, обаче някой в емигрантските канцеларии на остров Елис го скъсил на Фог. Фогел означавало птица, рече тогава вуйчо и това ми хареса — да имам птица, запечатана в името, което нося. Обичах да си представям как някой мой храбър предшественик наистина е умеел да лети. Птица, пореща мъглата, така си мислех, гигантска птица, която лети над океана и не спира, докато не стигне Америка.
Нямам нито една снимка на майка и почти не си спомням как изглеждаше. Когато се опитвам да си я представя, пред мен изниква дребна, тъмнокоса жена с тънки като на дете китки и нежни бели пръсти; тогава изведнъж си спомням, и това се случва често, колко приятно ми беше да ме докосват тези пръсти. Винаги, когато си мисля за нея, я виждам много млада и хубава и това сигурно е било точно така, тъй като тя умря само на двайсет и девет години. Местехме се от квартира на квартира в Бостън и Кеймбридж и, доколкото си спомням, тя работеше в някакво издателство за учебници, въпреки че бях съвсем малък и въобще не съм се интересувал какво е вършела там. Най-добре помня как двамата отивахме заедно на кино (уестърни с Рандолф Скот, „Война на световете“, „Пинокио“), как се настанявахме в мрака на салона, унищожавахме по цяла кофичка с пуканки и си стискахме ръцете. Тя умееше да разказва вицове, а аз се превивах от смях, но това се случваше сравнително рядко — само когато планетите бяха в благоприятно разположение. Много по-често изпадаше в меланхолия или се цупеше, а понякога усещах как направо излъчва тъга, сякаш воюва с необятния си вътрешен хаос. Когато поотраснах, тя все по-често ме оставяше сам у дома под грижите на временно наети гледачки, но много късно, чак след като беше вече мъртва, разбрах какво са означавали тези нейни загадъчни изчезвалия. За съдбата на баща ми обаче бях в пълно неведение — и преди, и след смъртта й. Това беше единствената тема, на която майка ми отказваше да разговаря с мен, а на въпросите ми отвръщаше невъзмутимо: „Умря много отдавна, още преди да се родиш“. И толкоз. В къщата нямаше и следа от неговото пребиваване. Нито снимка, нито дори име. И тъй като нямаше за какво да се заловя, аз си го представях като някаква тъмнокоса версия на Бък Роджърс — космически пътешественик, който е преминал в четвъртото измерение, изгубил се е и не може да намери пътя обратно.
Погребаха майка ми до родителите й в гробището Уестлон, след което отидох да живея с вуйчо Виктор в северната част на Чикаго. Сега вече не си спомням много от този ранен период, но като всяко дете и аз сигурно съм се мотал наоколо, подсмърчал съм, нощем съм се приспивал с плач като някое жално сираче в роман от деветнайсети век. Веднъж една глупачка, позната на Виктор, ни срещна на улицата и когато той ме представи, се разрева, взе да си попива очите с кърпичка и да мънка под носа си, че значи аз съм бил Еминото дете на любовта. Преди това не бях чувал този израз, но тогава ми прозвуча като нещо зловещо, дори злокобно. Когато помолих вуйчо Виктор да ми го обясни, той измисли отговор, който никога няма да забравя. „Всички деца са деца на любовта — така рече, — но го казват само на най-добрите от тях.“
По-големият брат на майка ми беше кльощав, източен ерген на четирийсет и три с нос като човка, който си припечелваше хляба като кларнетист. Като всички от фамилията Фог, и той имаше склонност към безделие и мечтателност, а след пристъпите му на ентусиазъм следваха продължителни периоди на апатия. Започнал обещаващо като член на Кливландския оркестър, но твърде скоро въпросните черти се задълбочили. Взел да се успива и да пропуска репетиции, да се явява на представления без вратовръзка, а веднъж направо проявил наглост, като разказал мръсен виц в присъствието на българския концертмайстор. Уволнили го и взел да се мести от оркестър на оркестър, като всеки следващ имал по-лоша репутация от предишния, и така, докато отново се озовал в Чикаго през 1953-а, но вече примирен с посредствеността на кариерата си. Когато отидох да живея при него през февруари 1958-а, той даваше уроци на начинаещи кларнетисти и свиреше в оркестъра на Хауи Дън „Лунно настроение“ — малка група, която ангажираха за сватби, конфирмации и абсолвентски вечери. Виктор знаеше, че му липсва амбиция, но знаеше също така, че в света има и други неща, освен музиката. Всъщност толкова много неща, че да се чудиш с кое да се заемеш по-напред. Беше от онези хора, които, докато работят едно, винаги мечтаят да направят нещо друго. Затова просто не можеше да изрепетира и една пиеса, без да поспре, за да разреши някоя загнездила се в ума му шахматна задача, както не можеше да изиграе и една партия шах, без да поразсъждава за провала на „Чикаго къбс“. По пътя за игрището размишляваше върху някой второстепенен герой от пиеса на Шекспир, а когато най-сетне се прибереше у дома, не можеше да се зачете в книга за повече от двайсет минути, без нещо да го накара да стане и да посвири на кларнета си. С една дума, където и да се намираше, където и да отидеше, след него винаги оставаше следа от безпорядък, от погрешни шахматни ходове, недовършени игри и недочетени книги.