Нямам представа колко време съм прекарал там. Може би два-три дни — сега вече това няма значение. Когато Цимър и Кити ме попитаха, казах им три дни, но само защото три е литературно число, нали точно толкова време е прекарал и Йона в търбуха на кита. Повечето време бях в несвяст и дори когато ми се струваше, че съм на себе си, бях така вглъбен в страданията на тялото си, че губех представа за време и място. Спомням си пристъпите на повръщане, моментите, когато ме втрисаше, дългите часове, когато единственият звук наоколо бе тракането на зъбите ми. Изглежда съм имал много висока температура и тя ме дари със страшни сънища — безкрайни, изменящи се видения, които изникваха направо от пламналата ми плът. Нищо в мен не запазваше формата си. Веднъж, спомням си добре, видях пред себе си надписа „Лунен дворец“ по-ясно отколкото някога съм го виждал на живо. Розовите и сини неонови букви бяха толкова големи, че сиянието им изпълваше цялото небе. След това обаче, буквите изведнъж изчезнаха и останаха само двете о-та на думата „moon“8. Видях се как вися от едното и се опитвам да се задържа, също като акробат, който е паднал по време на номера си и едва се е уловил за нещо в последния момент. После запълзях по него като малък червей и най-накрая изчезнах. Двете о-та се превърнаха в очи — огромни човешки очи, които ме гледаха с презрение и досада. Не се откъсваха от мен и след време вече бях напълно убеден, че това са очите на Бог.
През последния ден изгря слънце. Не си спомням нищо, но по всяка вероятност съм изпълзял от бърлогата си и съм се проснал отвън на тревата. Умът ми беше като упоен и затова си помислих, че от топлината треската ми ще се изпари, че слънцето направо ще изсмуче болестта от костите ми. Спомням си, че взех да си произнасям думите циганско лято отново и отново, казах ги толкова пъти, че в крайна сметка изгубиха смисъла си. Небето над мен беше необятно — безкрайна ослепителна бистрота. Почувствах, че ако продължа да го гледам, ще се разтворя в светлината му. След това, без да имам усещането, че заспивам, започнах да сънувам индианци. Видях себе си как крача някъде преди триста и петдесет години подир група полуголи мъже през горите на Манхатън. Странно жив сън, неумолимо ясен, изпълнен с тела, които се мяркаха между огрени от слънцето листа и клони. Нежен полъх галеше листака, чувах приглушени стъпки на мъже, които следвах в пълно мълчание с пъргавина, равна на тяхната. Усещах как с всяка измината крачка проумявам духа на гората. Може би си спомням тези образи така добре, защото точно тогава Цимър и Кити ме намериха — легнал на тревата, потънал в този странен и много приятен сън, който витаеше из главата ми. Първо видях Кити, но не я познах, макар че ми заприлича на някого. На главата си носеше лента тип „навахо“ и първата ми мисъл бе, че тя е някакъв остатък от съня ми, сянка, изникнала от мрака на собствените ми видения. По-късно обаче тя ми каза, че съм й се усмихнал, а когато се навела да ме погледне отблизо, съм я нарекъл Покахонтас. Спомням си, че слънцето ми пречеше да я видя добре, но въпреки това знам, че когато се наведе над мен, видях сълзи в очите й — макар след това тя категорично да отрече този факт. След миг и Цимър се появи в полезрението ми и го чух да казва: „Ти, тъпо копеле!“ Последва кратка пауза, след което, за да не ме обърква с прекалено дълги речи, повтори отново: „Ти, тъпо копеле. Нещастно тъпо копеле.“
3
Прекарах в апартамента на Цимър повече от месец. Свалих температурата още на втория или третия ден, но дълго време след това чувствах такава слабост, че не можех да стоя на краката си, без да изгубя равновесие. В началото Кити идваше да ме вижда два пъти в седмицата, но не говореше много и обикновено си тръгваше след двайсетина минути. Ако бях по-наблюдателен, може би щях да се запитам какво става тук, особено след като Цимър ми разказа как се е стигнало до моето спасяване. В края на краищата всичко изглеждаше някак странно — защо един човек, който в продължение на цели три седмици беше преобърнал света наопаки, за да ме търси, ще започне да се държи толкова резервирано веднага след това. Но нещата наистина стояха така, а аз не питах. Точно тогава бях толкова изнемощял, че не ми беше до въпроси, и затова гледах на нейните посещения просто като на такива. Естествени явления, заредени със същата сила и неизбежност като времето, движението на планетите и светлината, която всеки ден в три следобед се процежда през прозореца.