В края на октомври приключих превода. Цимър получи парите от своята позната след няколко дни и същата вечер тримата отидохме да вечеряме в „Лунен дворец“. Избрах ресторанта повече заради символичното му значение, отколкото заради кухнята, но въпреки това храната беше добра, може би защото Кити се разговори на мандарински12 с келнерите и успя да поръча ястия, които не фигурираха в менюто. Тази вече Цимър беше в добра форма, не спря да говори за Троцки и Мао, изложи ни теорията за перманентната революция, а аз си спомням само как от време на време Кити отпускаше глава върху рамото ми и цялата премаляла, се усмихваше замечтано. После и двамата се облягахме назад върху меките възглавнички на сепарето и оставяхме Дейвид да държи речите си, като сегиз-тогиз кимахме отнесено, докато той разрешаваше всички спорни въпроси на човешкото съществуване. За мен това бяха вълшебни мигове, мигове на необяснима радост и пълно равновесие, сякаш приятелите ми се бяха събрали, за да отпразнуват завръщането ми в страната на живите. Щом ометохме чиниите, отворихме листчетата с късметчета и уж на сериозно се заехме да ги обсъждаме. Странно наистина, но така ясно си спомням какво пишеше в моето, сякаш и досега го държа в ръката си: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето.“ Тогава още не знаех, но ми предстоеше нова среща с тази загадъчна фраза, която сега, когато обръщам поглед назад, ми се струва, че макар и случайно да попаднах на нея в „Лунен дворец“, криеше в себе си странна, необяснимо предупреждаваща ме истина. Неизвестно защо, тогава пъхнах листчето в портфейла си и го носих със себе си през следващите девет месеца, като продължавах да го пазя дълго след като бях забравил за него.
Още на следващата сутрин започнах да си търся работа. През първия ден нямах никакъв успех, през втория — също. Дадох си сметка, че вестниците едва ли ще ми помогнат и реших да отида към центъра и там да си опитам късмета в бюрото за студентска работа на парче. Като питомник на университета, имах право да ползвам тази услуга и тъй като не се плащаше нищо в случай, че от бюрото ти осигурят работа, стори ми се много по-разумно да започна именно оттам. Не бяха минали и десет минути след влизането ми в Додж Хол, когато видях разрешението на проблема си, напечатано върху библиотекарско картонче, забодено в долния ляв ъгъл на дъската за съобщения. Описанието на предлаганата работа гласеше: „Възрастен господин в инвалидна количка търси да наеме млад мъж за придружител. Ежедневни разходки и дребни секретарски задължения. 50$ на седмица плюс стая и храна.“ Последната подробност беше решаваща за мен. Не само че щях да припечелвам по нещичко, но най-накрая щях да освободя Цимър от присъствието си в апартамента му. Нещо повече, щях да се преместя да живея на ъгъла на Уест Енд Авеню и Осемдесет и четвърта улица, което пък означаваше, че ще бъда много по-близо до Кити. Всичко ми изглеждаше съвършено. Самата работа не беше нищо особено, но аз и без това нямаше пред кого да се фукам.
От страх някой да не ме изпревари, веднага се обадих да се запиша за интервю. След два часа вече седях в гостната на евентуалния си работодател, а в осем часа същата вечер той лично звънна у Цимър да ми каже, че получавам работата. Спомена, че трудно стигнал до това решение и че всички други кандидати били много свестни, но той се спрял на мен. Ако тогава знаех, че ме лъже, което едва ли щеше да промени нещо, може би щях да се досетя в какво се забърквам. Защото други желаещи е нямало — това беше истината. Аз бях единственият кандидатствал за тази работа.