Дори и в най-кротките си настроения Ефинг обичаше да ме изненадва с всевъзможни номера. През онази първа сутрин, например, той влезе в стаята с чифт черни очила като на слепец. Черните му превръзки, които станаха повод за толкова приказки по време на интервюто, повече не се появиха. Ефинг не изкоментира промяната. Имайки предвид указанията му, реших, че това е един от онези случаи, когато от мен се очаква да си трая, и затова аз също се въздържах от коментари. На следващата сутрин на носа му цъфнаха най-обикновени очила, каквито се изписват по лекарска рецепта. Бяха с метални рамки и абсурдно дебели лещи. Увеличаваха и разкривяваха формата на очите му, придавайки им вид на птичи яйца — изпъкнали сини сфери, които а-ха да изхвръкнат от дупките си. Не можех да преценя дали тези очи могат да виждат или не могат. На моменти бях убеден, че всичко това със зрението е блъф и той си вижда не по-зле от мен; при други случаи обаче се чувствах също толкова сигурен, че е напълно сляп. Разбира се, това беше целта на Ефинг. Той непрекъснато ми изпращаше преднамерено заплетени сигнали, след което се кефеше от настъпилото объркване и твърдо отказваше да разкрие истинските факти. Имаше дни, в които не носеше нищо на очите си — нито черни превръзки, нито очила. Имаше и други, когато се появяваше с черна превръзка, опасала цялата му глава като на затворник, когото карат на разстрел. Не можех да изтълкувам значението на всички тези маски. Той никога не говореше за тях, а на мен ми липсваше кураж да попитам, реших, че най-важното е да не се хващам на налудничавите му номера. Той да си прави каквото иска, а аз да не падам в капана му, за да не може да ме изработи. Поне така си повтарях. Въпреки решението ми обаче, понякога беше трудно да му устоя. Особено в дните, когато не носеше нищо на очите си. Улавях се, че го зяпам право в тях, просто не можех да се сдържа, бях напълно безпомощен пред силата, с която ме привличаха. Сякаш се мъчех да разчета в тях някаква истина, трескаво търсех процеп, през който да надникна в мрака на черепа му. Напразно. Въпреки стотиците часове, прекарани в зяпане, очите на Ефинг никога не ми разкриха нищо.
Беше избрал книгите предварително и много добре знаеше точно какво иска да слуша. Тези четения не бяха вид отмора, а по-скоро конкретно занимание, упорито изследване на точно определени тясно специализирани теми. От това мотивите му не ми се изясниха, но поне долавях някакъв скрит смисъл в начинанието му. Първоначалната серия книги бяха на тема „пътешествия“, най-често пътувания в непознати земи и откриване на нови светове. Започнахме със странстванията на Св. Брендан13 и на сър Джон Мандевил14, след това преминахме на Колумб, Кабеза де Вака и Томас Хариът15. Последваха откъси от „Пътешествия из Арабската пустиня“ на Даути16, след което изчетохме цялата книга на Джон Уесли Пауъл, посветена на експедицията за съставяне карта на долината на река Колорадо, и приключихме с няколко истории от осемнайсети и деветнайсети век, най-често описания от първо лице на преживяванията на бели заселници, попаднали в плен при индианците. Текстовете до един бяха крайно интересни и щом гласът ми свикна да работи по много часове на ден, успях да си изработя в стил на четене. Всичко опираше до ясната дикция, която пък на свой ред зависеше от модулациите на тона, от кратките паузи и пълното съсредоточаване върху думите. Ефинг никога не се обаждаше по време на четенето, но по неволно изпуснатите въздишки, особено щом стигнех до някой по-завързан или вълнуващ абзац, разбирах, че слуша, и то внимателно. Именно по време на тези четения и само тогава усещах някаква хармония между нас двамата, но много скоро се научих да не взимам тези негови притихвания за добронамереност. След третата или четвърта книга за пътешествия съвсем предпазливо му подхвърлих, че може да му е интересно да послуша откъси от пътуването на Сирано до луната. Отговорът беше красноречиво изръмжаване:
13
Ирландски светец (484–577). В една средновековна легенда, много популярна в Европа, се разказва как седем години търсил „Земята на светците“ или острова на Св. Брендан, за който се твърди, че се намира насред Атлантическия океан. Там дори птиците и животните спазвали християнските обичаи. — Б.пр.
14
Сър Джон Мандевил (XIV в.) — английски писател. Книгата му „Пътешествията на сър Джон Мандевил“ (ок. 1356) представлява отчасти истински, отчасти измислени описания на пътешествия в Близкия и Далечния Изток. — Б.пр.
15
Томас Хариът (1560–1621) — английски математик и астроном. През 1585 г. се присъединява към експедицията на сър Роли до Вирджиния. Книгата му „Кратко и точно описание на новооткритата земя Вирджиния“ (1588) е един от най-ранните опити за икономическо и статистическо изследване. — Б.пр.
16
Чарлс М. Даути (1843–1926) — английски пътешественик и писател. В най-известната си книга, „Пътешествия из Арабската пустиня“ (1888), описва черти и особености на арабската култура. — Б.пр.