— Не ми е притрябвал акъла ти, младежо — каза ми. — Ако ме интересуваше твоето мнение, сам щях да те попитам.
Една от стените в гостната беше покрита с лавици от пода до тавана. Не знам колко книги се побираха там, но бяха най-малко петстотин или шестстотин, може би хиляда. Ефинг като че знаеше мястото на всяка една от тях и когато дойдеше време да започнем нова книга, ми казваше точно откъде да я взема.
— Вторият рафт — напътстваше ме той, — дванайсетата или петнайсетата от ляво. Луис и Кларк. Червена книга с платнена корица. Никога не бъркаше и тъй като доказателствата за неговата паметливост се множаха непрекъснато, бях ужасно впечатлен. Веднъж дори го попитах дали е запознат със системите за запаметяване на Цицерон и на Реймънд Лъли17, но той само махна пренебрежително с ръка.
— Тези неща не могат да се научат — рече той. — Това е дарба, нещо, с което се раждаш.
Спря за миг, после продължи с лукав, подигравателен тон: — Откъде си сигурен, че знам мястото на книгите? Помисли малко. Смяташ ли, че нощем изпълзявам и ги пренареждам, докато ти спиш? Или ги размествам по телепатия, когато се обърнеш с гръб към мен? Какво ще кажеш, младежо?
Приех въпроса за реторичен и дори не се опитах да споря.
— Едно запомни, Фог — продължи той, — никога не приемай нищо на доверие. Особено пък когато си имаш работа с хора като мен.
Прекарахме тези два първи дни в гостната, докато отвън силният ноемврийски дъжд плющеше по стъклата на прозорците. В къщата на Ефинг беше много тихо и когато спирах да си поема дъх при четенето, най-силният шум, който можеше да се чуе, беше тиктакането на часовника върху камината. От време на време госпожа Хюм изтрополяваше в кухнята, долавяше се, разбира се, и приглушеният шум на уличния трафик, свистенето на гумите по мокрото платно. Беше някак странно, но и приятно да седим вътре, докато навън светът задъхано препускаше по своите задачи и това усещане за уединение като че се засилваше от съдържанието на самите книги. Всичко в тях беше далечно, смътно и пълно с чудеса — ирландски монах преплавал Атлантическия океан в 500-а година и открил остров, който според него бил самият Рай; митическото царство на Престър Джон18; еднорък американски учен пуши лулата на мира с индианците зуни в Ню Мексико. Часовете минаваха и никой от нас не помръдваше от мястото си — Ефинг в инвалидната количка, аз на канапето срещу него. Понякога така се вживявах в написаното, че забравях къде се намирам и кой съм.
Обядвахме и вечеряхме в трапезарията в дванайсет и в шест часа всеки ден. Ефинг много държеше да се спазва този режим и щом госпожа Хюм цъфнеше на прага, за да обяви, че масата е сложена, той веднага прекъсваше четенето. Няма значение докъде бяхме стигнали в разказа. Дори да бяхме на страница или две от края му, Ефинг ме спираше насред изречението.
— Време е за ядене — така казваше, — ще продължим по-късно.
Не че беше изгладнял — всъщност ядеше много малко, — но желанието му да подреди дните си по строг и рационален начин бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Веднъж-дваж пъти ми се стори, че искрено съжалява, задето трябва да прекъснем четенето, но никога чак толкова, че да промени установения ред.
— Жалко — казваше в такива случаи. — Точно когато стана най-интересно.
Когато това се случи за пръв път, му предложих да продължа да чета.
— Невъзможно — отвърна ми той. — Не може да преобръщаме света с краката нагоре заради моментни удоволствия. Утре ще имаме предостатъчно време за четене.
Ефинг не ядеше много, но поглъщането и на най-малкото количество храна ставаше по-див и невъздържан начин — грухтеше, мляскаше и се лигавеше през цялото време. Гледката ме отвращаваше, но нямах избор и трябваше да я изтърпявам всеки път, когато сядахме на масата. Щом усетеше, че го гледам, Ефинг моментално започваше да се храни по още по-отблъскващ начин, като оставяше храната да се стича по брадичката му, оригваше се, преструваше се, че му се повръща или пък че ще получи сърдечен удар, сваляше ченето си и го изтъпанчваше по средата на масата. Най-много обичаше супи и особено през зимата започвахме всяко ядене с различна супа. Госпожа Хюм ги приготвяше сама — вкусни зеленчукови супи от кресон, от праз и картофи. Много скоро започнах да изпитвам ужас от мига, в който Ефинг ще седне срещу мен и ще засърба. Проблемът бе не толкова, че го правеше шумно, а че всмукваше супата от разстояние, като пронизваше въздуха със свистене, досущ като развалена прахосмукачка. Звукът беше така рязък и отчетлив, и така ме изнервяше, че взе да кънти в главата ми през цялото време, дори когато не се хранехме. И досега, ако се съсредоточа, мога да си припомня и най-дребната подробност: мляскането, с което устните на Ефинг посрещаха супената лъжица и разтърсваха тишината с мощно поемане на въздух; после продължителното и пронизително всмукване и примляскване, сякаш течната отвара се бе превърнала в смес от чакъл и натрошено стъкло и със страхотен джангър се спускаше в зиналата му паст; след това преглъщане, кратка пауза, и чанк! — лъжицата отново звънваше в чинията, а той въздъхваше шумно и потреперваше. Примляскваше с гримаса на доволство и операцията започваше отново — напълването на лъжицата, поднасянето към устата (винаги с проточена шия и издадена напред брадичка, за да скъси разстоянието между чинията и устата, но със силно трепереща ръка, поради което малки поточета супа неизменно цопваха обратно в чинията, докато лъжицата приближаваше устните му), после нова експлозия от мляскане, ново разтягаме на устните до ушите и отново пускане на сърбането в действие. За щастие рядко дояждаше супата си. Поглъщането на три-четири от тези неблагозвучни лъжици обикновено му стигаше, за да се изтощи, след което блъсваше чинията настрана и спокойно запитваше госпожа Хюм какво е главното меню. Вече не мога да кажа колко пъти е трябвало да изслушвам тази какофония, но достатъчно често, за да я помия завинаги. Сигурен съм, че ще остане да звучи в главата ми до края на дните ми.
17
Реймънд Лъли или Рамон Лул (ок. 1232–1315) — каталонски книжовник, специалист по мюсюлманска култура. Водил е публични дебати с прочути мюсюлмански учени, защитавайки християнската кауза. Пребит до смърт с камъни в Северна Африка. — Б.пр.
18
Става дума за легендарния християнски император на Азия, чието име се среща в документи от XII в. и следващите. Според писанията на Марко Поло той е господар на татарите. След XIV в. го споменават като император на Етиопия или Абисиния, където продължавал да царува и по времето на Вашку да Гама. — Б.пр.