За пръв път прозрях тази друга страна от характера на Ефинг още на втората вечер след пристигането ми. Госпожа Хюм ме разпитваше за детството ми и аз, разбира се, й казах как майка ми е била прегазена от автобус в Бостън. Ефинг, който до този момент не обръщаше никакво внимание на нашия разговор, изведнъж остави вилицата си, вдигна лице и ме погледна. С глас, който дотогава не бях чувал — пропит от нежност и състрадание, рече:
— Това е ужасно, младежо. Наистина ужасно.
Звучеше съвсем искрено.
— Да — казах, — беше голям удар за мен. Бях само на единайсет, когато се случи, и дълго след това усещах как тя ми липсва. Ако трябва да бъда съвсем честен, продължава да ми липсва.
Госпожа Хюм поклати глава, докато говорех, видях как се разчувства и очите й се навлажниха. След кратка пауза Ефинг подхвана:
— Колите са заплаха. Ако не си отваряме очите, до един ще ни прегазят. Преди два месеца същото се случи и с моя руски приятел. Една прекрасна утрин излязъл от къщата да си купи вестник и едва прекрачил бордюра, за да пресече Бродуей, някакъв жълт форд — проклет да е! — го прегазил. Шофьорът минал през него, без да му мигне окото. Дори де си дал труда да спре. Ако не беше този идиот, сега Павел щеше да седи на твоето място, Фог, и да яде храната, която слагаш в устата си. Вместо това той лежи два метра под земята в някакво потънало в забвение бруклинско гробище.
— Павел Шум — поясни госпожа Хюм. — Започнал работа при господин Томас още през трийсетте в Париж.
— Тогава още се казваше Шумански, но когато пристигнахме в Америка през трийсет и девета, го съкрати на Шум.
— Това обяснява защо има толкова много книги на руски в стаята ми — обадих се.
— Книги на руски, и на френски, и на немски — продължи Ефинг. — Павел владееше шест-седем езика. Той беше начетен човек, истински учен. Когато го срещнах през трийсет и втора, миеше чинии в един ресторант и живееше на шестия етаж в някаква слугинска стаичка без вода и отопление. Беше един от многото белогвардейци, пристигнали в Париж по време на Гражданската война. Всички те бяха изгубили цялото си богатство. Прибрах го, приютих го, но в замяна и той много ми помогна. Това продължи трийсет и седем години, Фог, и само за едно съжалявам — че не умрях преди него. Той беше единственият ми истински приятел.
Най-неочаквано устните на Фог се разтрепериха, сякаш още миг — и ще се разплаче. Стана ми мъчно за него.
На третия ден изгря слънце. Ефинг изкара обичайната си сутрешна дрямка и когато госпожа Хюм го изведе от спалнята в инвалидната количка точно в десет, беше напълно готов да потегли на първата ни разходка заедно — целият навлечен с тежки вълнени дрехи, размахал бастун в дясната си ръка. Всичко можеше да се каже за Ефинг, само не и че гледа на света равнодушно. Очакваше тази наша екскурзия из улиците на квартала с ентусиазма на изследовател, който тръгва на първата си експедиция в Арктика. Разбира се, приготовленията за излета бяха безброй. Преди тръгване трябваше да се провери температурата на въздуха и скоростта на вятъра, предварително да се уточни маршрута и да се види дали Ефинг е подходящо облечен. В студено време той се подсигуряваше и с всевъзможни други, съвсем безполезни защитни средства — слагаше по няколко пуловера и шалове, огромен балтон, който стигаше до глезените му, ръкавици и руска кожена ушанка, завиваше се с одеяло. В особено мразовити дни (когато температурата падаше под трийсет градуса19), надяваше и скиорски очила. Почти не се виждаше под всичките тези дрехи, пък и изглеждаше още по-хилав и смешен, но истината бе, че не понасяше никакви неудобства и тъй като не се притесняваше да командва другите, по отношение на обличането редовно стигаше до крайности. В деня на първата ни разходка режеше остър ветрец и щом се появихме на прага, той ме попита дали съм си взел палтото.