Ефинг спря за малко, сякаш да се наслади на спомена за своята жестокост. После, малко по-тихо, се обърна към мен:
— Напредваме, младежо. Не бери грижа. Само дръж писалката и всичко ще бъде наред. Накрая всичко ще бъде казано, всичко ще излезе наяве. Говорех за Лонг Айланд нали? За Томас Моран и как започна цялата тази работа! Виждаш ли, не съм забравил. Ти само записвай думите, защото без думи няма некролог.
Именно Моран ме кандърдиса. Той беше ходил на Запад още през седемдесетте години и беше избродил цялата пустош. Той, разбира се, не пътуваше като Ралф, дето бе странствал като опърпан поклонник, ами, как да кажа, всъщност той друго търсеше в тези приключения. Моран го даваше тежкарски. Той беше официалният художник на експедицията на Хейдън през хиляда осемстотин седемдесет и първа, после пак отиде, вече с Пауъл през седемдесет и трета. Преди два месеца ние с теб изчетохме книгата на Пауъл, всички илюстрации в нея са от Моран. Спомняш ли си онази рисунка, дето Пауъл виси над пропастта, уловил се в последния миг за скалата и то само с една ръка? Трябва да признаеш, че рисунката е прекрасна. Знаеше си работата старецът. Моран стана известен именно с тези свои рисунки, защото показа на американеца какво представлява Запада. Първата рисунка на Големия каньон е направена от Моран, сега виси окачена в сградата на Конгреса във Вашингтон; първата рисунка на Йелоустоун, първата рисунка на Голямото солено езеро, първите рисунки на каньоните в Южна Юта — всичко това е дело на Моран. Проявление на провидението! Разчертаха земята, направиха карти, изрисуваха я, смелиха я в голямата американска машина за печалби. Това бяха последните диви места на континента, белите полета, които никой не бе дръзвал да изследва. Ала ето ги сега, проснати върху красиви платна, та всеки да може да ги види. Сърцата ни, пронизани от златен шиш!
Аз обаче не бях художник като Моран, това трябва да го знаеш. Бях част от новото поколение и не си падах по глупостите на тази романтика. Бях ходил в Париж през хиляда деветстотин и шеста — седма и знаех какво става по света. Познавах фовистите и кубистите, бях усетил повея на бъдещето и за мен връщане назад нямаше. Бях наясно с кръга около галерията на Щиглиц23 на Пето авеню, нали ходехме заедно да пием и да говорим за изкуство. Те всички харесваха моите картини, казваха, че съм следващото голямо светило. Мартин, Дъв, Демут, Мап Рей — нямаше човек, когото да не познавам. По онова време бях голям дявол и главата ми гъмжеше от идеи. Сега всички говорят за Хералдическото изложение, но на мен тази идея ми беше хрумнала много, много преди това. И все пак бях различен от останалите. Чертата като изразно средство не ме интересуваше. Механичните абстракции, платното като олицетворение на света, въобще интелектуалното изкуство — за мен това беше задънена улица. Аз си падах по цветовете, а темата ми бе пространството, чистото пространство и светлината — силата на светлината, когато облее окото. Продължавах да работя от натура и затова обичах да си говоря с човек като Моран. Той беше от старата генерация, силно повлиян от Търнър — това ни сближаваше, заедно със страстното ни увлечение по пейзажа, по действителния свят. Моран не спираше да ми говори за Запада. Казваше ми, че ако не отида там, никога няма да проумея какво нещо е пространството, никога няма да израсна като художник и ще продължа да тъпча на едно място. „Трябва да изживееш онова небе, то ще промени живота ти“ — така ми натякваше непрекъснато, все за това говореше. Щом ме зърнеше, и започваше. И след време си казах: защо не, какво толкова? Защо да не отида, поне да видя.
23
Алфред Щиглиц (1864–1946) — американски фотограф, който утвърждава фотографията като изкуство. Създава Галерия 291 в Ню Йорк, в която за първи път в САЩ представя творби на Пикасо, Сезан, Матис и други модерни европейски художници. — Б.пр.