През лятото работих на половин работен ден в една книжарница, обикалях кината и ту се влюбвах, ту разлюбвах едно момиче на име Синтия, чието лице отдавна се е изтрило от паметта ми. Взех да се чувствам все по-добре и по-уютно в новото си жилище и когато през есента лекциите отново започнаха, аз се впуснах в неистови среднощни запои с Цимър и цялата банда, отдадох се на любовни похождения и дълги съвършено безмълвни угощения с книги и учебници. Много по-късно, когато мислено се върнах към тези дни и ги погледнах от дистанцията на годините, установих, че те са били един от най-плодотворните периоди в живота ми.
Точно тогава навърших двайсет и броени седмици след това получих дълго, доста непонятно писмо от вуйчо Виктор, написано с молив на гърба на жълти абонаментни бланки за Хумболдовата енциклопедия. От прочетеното успях да разбера, че „Лунните хора“ са преживели тежки времена и след като дълго време ги спохождал само лошият късмет (прекъснати ангажименти, спукани гуми, пияница, който счупил носа на саксофониста им), групата най-накрая се разпаднала. От ноември насам вуйчо Виктор живеел в Боиз, Айдахо, където си намерил временна работа, като продавал енциклопедии от врата на врата. Но и там нещата не вървели и за пръв път от години насам, всъщност откакто го познавах, долових нотка на поражение в думите му. „Заложих дори кларнета си — гласеше писмото, — банковата ми сметка е на нула, а жителите на Боиз не проявяват никакъв интерес към енциклопедии.“
Изпратих му пари, а после и телеграма, в която настоявах веднага да се върне в Ню Йорк. Отговорът на Виктор пристигна след няколко дни — благодареше ми за поканата. Щял да приключи с делата си в края на седмицата, така пишеше, след което да се метне на първия автобус и да дойде. Сметнах, че трябва да се появи във вторник или най-късно в сряда. Но сряда дойде и си замина, а от Виктор — ни вест, ни кост. Изпратих му втора телеграма, но този път отговор не се получи. Възможните беди, които биха могли да го сполетят, ми се струваха безкрайни. Представях си всичко, което можеше да се случи на човек между Боиз и Ню Йорк и ето че американският континент ненадейно се преобрази в необятна зона на опасности, в пагубен кошмар от клопки, капани и лабиринти. Опитах се да вляза във връзка със собственика на сградата, в която Виктор беше живял, но доникъде не стигнах, след което от немай-къде се обадих в полицията в Боиз. Най-внимателно обясних по телефона на сержанта — мъж на име Нийл Армстронг — за какво става дума. На следващия ден сержант Армстронг се обади да ми съобщи, че вуйчо Виктор бил намерен мъртъв в стаята си на Дванайсета северна улица — облечен с палто, отпуснат в креслото, пръстите на дясната му ръка стискали недосглобен кларнет. До вратата имало два куфара. Претърсили стаята, но не намерили нищо нередно. Според предварителните медицински заключения най-вероятната причина за смъртта била сърдечен удар.
— Лош късмет, момчето ми — додаде сержантът. — Много съжалявам.
Още на следващата сутрин отлетях към Западното крайбрежие, за да уредя формалностите. Първо идентифицирах тялото на Виктор в моргата, платих му дълговете, подписах необходимите документи и формуляри и подготвих всичко за пренасянето на тялото до Чикаго. Собственикът на погребалното бюро в Боиз беше отчаян от състоянието на трупа, защото след като беше престоял в апартамента почти цяла седмица, вече не можеше да бъде издокаран както трябва.
— На ваше място — каза ми той, — не бих очаквал чудеса.
Уредих погребението по телефона, свързах се с един-двама приятели на Виктор (Хауи Дън, саксофонистът със счупения нос, и няколко бивши негови ученици), с неохота направих опит да осведомя и Дора (но не можах да я открия), след което придружих ковчега обратно до Чикаго. Погребаха Виктор до мама и докато стояхме край гроба и наблюдавахме как нашият приятел потъва в земята, небето не спря да ни обстрелва с едър като сачми дъжд. След това се качихме на колите и отидохме в къщата на Дън в Северната част, където госпожа Дън ни беше приготвила скромна гощавка със студени меса и гореща супа. През последните четири часа нито за миг не спрях да плача и затова, щом пристигнахме, заедно с храната на бърза ръка обърнах пет-шест бърбъна. Това значително ободри духа ми и след около час се разпях на висок глас. Хауи седна на пианото и ето че настана шумно веселие. След това повърнах на пода и това развали магията. В шест часа се сбогувах с любезните домакини и залитайки, поех в дъжда. Дълго се шлях слепешката, може би два-три часа, повърнах още веднъж в някакъв вход, харесах си една кльощава пъстроока проститутка на име Агнес, която киснеше с чадър в ръка под неоновото осветление на улицата. Придружих я до стаята й в хотел „Елдорадо“, дръпнах й една лекция върху поемите на сър Уолтър Роли6, след това, докато се събличаше и разтваряше крака, взех да й пея приспивни песнички. Нарече ме смахнат, но след като й дадох сто долара, се съгласи да остане с мен през цялата нощ. Аз обаче спах лошо и в четири сутринта се измъкнах от леглото, навлякох мокрите си дрехи и взех такси към летището. В десет часа бях в Ню Йорк.
6
Сър Уолтър Роли (71554–1618) — английски военен, изследовател, пътешественик и поет. Осъден на смърт по скалъпени обвинения в държавна измяна. — Б.пр.