— Ти си мечтател, момчето ми — рече. — Акълът ти витае в облаците и като гледам, там ще си остане. Нямаш амбиции, не ламтиш за пари и си повече философ, което значи, че нямаш усет към изкуството. Какво да правя, и аз не знам. Имаш нужда някой да се грижи за теб, да имаш топла храна в корема и малко пари в джоба. А като си отида от този свят, ти пак ще изпаднеш в беда.
— Не, имам някакви планове — излъгах го, за да сменя темата на разговора. — Миналата зима кандидатствах в библиотекарския факултет на Колумбийския университет и ме приеха. Мислех, че съм ти казал. Учебните занимания започват през есента.
— А как възнамеряваш да си платиш таксата?
— Дават ми стипендия, която ще покрива всичките ми разходи. Парите са достатъчно, пък и това е страхотна възможност за мен. Програмата е две години, след което все ще намеря с какво да си изкарвам хляба.
— Фог, не те виждам като библиотекар.
— Може и да изглежда странно, но сигурно от мен ще излезе добър библиотекар. В края на краищата библиотеките имат малко общо с истинския свят. Те са откъснати от него светилища на духовността. В тях ще мога да продължа да си витая из облаците до края на живота.
Знаех, че Ефинг не ми вярва, но в името на нашата новооткрита идилия не каза нищо, не искаше да нарушава крехкия мир помежду ни. И това беше нещо типично за характера му от последните няколко седмици. Мисля, че много се гордееше със себе си, задето можеше да умре по този начин, и сякаш нежността, която беше започнал да показва към мен, идеше да докаже, че все още е в състояние да постигне всичко, което си науми. Въпреки че силите го напускаха с всеки изминал ден, все още вярваше, че контролира съдбата си и не се отказа от тази илюзия докрай — сам беше организирал собствената си смърт и смяташе, че всичко върви по план. Беше обявил, че фаталният ден ще бъде дванайсети май и сега единственото нещо, което имаше значение за него, бе да удържи на думата си. Беше вдигнал ръце пред смъртта и в същото време я бе отхвърлил, с последни сили се мъчеше да я покори, да отсрочи края си така, че да стане неговото. Дори когато вече почти не можеше да говори, когато и най-малкият клокочещ звук в гърлото му изискваше огромни усилия, първото нещо, за което питаше сутрин, щом вляза в стаята, беше коя дата е. Тъй като вече не можеше да следи хода на дните, повтаряше въпроса си през час, през два и така целия ден. На трето или четвърто число от месеца положението му рязко се влоши и по всичко личеше, че няма да изкара до дванайсети. Започнах да го лъжа с датите, за да си мисли, че е в график, като при всеки негов въпрос прескачах с дните напред. Един следобед, когато се чувстваше много зле, за няколко часа смених датата три пъти. Първо му казах, че е седми, после, че е осми и най-накрая, че е девети, но той беше толкова отпаднал и отнесен, че не забеляза разликата. Когато в края на същата седмица състоянието му се стабилизира, аз все още бях напред с датите, затова през следващите два дни нямах друг избор, освен да му повтарям, че е девети. Смятах, че това е най-малкото, което мога да направя за него — да му доставя удоволствието да смята, че е победил със силата на волята си. Каквото и да станеше, щях да го уверя, че животът му е свършил на дванайсети.
Звукът на моя глас го успокоявал, така твърдеше, и дори когато нямаше сили и една дума да отрони, искаше аз да продължавам да му говоря. Не го интересувало какво казвам, стигало му да чува гласа ми и да знае, че съм до него. Плещех каквото ми падне, като прескачах от тема на тема. Не е много лесно да поддържаш този вид монолог и когато вдъхновението ме напускаше, прибягвах до няколко прийома, за да продължа: започвах да преразказвам романи и филми, рецитирах стихотворения по памет — Ефинг обичаше най-много сър Томас Уайът25 и Фулк Гревил26 — или повтарях новините от сутрешния вестник. Странно, но все още помня някои от тези дописки и винаги, когато се сетя за тях (войната в Камбоджа, убийствата в Кент), се виждам как седя в онази стая до леглото на Ефинг и го гледам. И досега беззъбата му отворена уста е пред очите ми; чувам задръстените му дробове и задъханото му дишане, виждам слепите му воднисти очи, загледани в тавана, тънките му сгърчени ръце, стиснали одеялото, и невероятната бледност на покритата му с бръчки кожа. Асоциацията е неизбежна. По силата на някакъв тъмен и неволен рефлекс тези събития се вместваха в очертанията на неговото лице и не можех да мисля за тях, без да виждам Ефинг пред себе си.
25
Сър Томас Уайът (1503–42) — дипломат в двора на Хенри VIII и негов приближен, който е представлявал английската монархия във франция, Италия, Испания и Холандия. Започва да пише поезия, имитирайки Петрарка. Съвременната критика го смята за доста оригинален поет и предвестник на Джон Дън. — Б.пр.
26
Сър Фулк Гревил (1554–1628) — дворцов политик и влиятелен поет на своето време. Близък приятел на Филип Сидни, за когото пише най-известното си произведение в проза. Поезията му е дидактична и суховата, но интересна със своите интелектуални идеи. — Б.пр.