— Мисля, че има нещо — отвърнах тихо аз. — Ти ми кажи.
— Най-напред може ли да ти задам един въпрос?
Кимнах, макар че не желаех да го чуя.
— Защо това толкова те вълнува?
Бе мой ред да се стресна. Искам да кажа, как можеше да е обратното? Изненадата трябва да се бе изписала на лицето ми, защото тя отвърна на незададения въпрос:
— Убиваш, за да си изкарваш хляба. Защо това толкова те тревожи? Не става дума за смъртта му. — Тя докосна гърдите си, а после моите. — Усещам го. Нещо друго дълбоко в теб се ужасява от това.
Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Как да й обясня така, че да ме разбере?
— Аз върша работа. Не убивам за удоволствие.
Но го бях направил. Господ да ми прости, но бях щастлив, докато разкъсвах кожата му. Парливият горещ вкус на жлъчка се върна. Опитах се да намеря точните думи.
— Става въпрос за норми. Хората не ядат мъртъвците си. Това ни отличава от истинските животни. Убиваме без угризения, изтезаваме без жалост, но не сме канибали. Има някакви норми.
Наистина вярвам в това. Често пъти личните норми, моралът е онова, което ни спасява от лудост. Неговата смърт бе прекалено… споделена. Сю кимна в знак на съгласие, но все още бе притеснена.
— Някои неща са дълбоко погребани у нас. Затова „Мълчанието на агнетата“1 ни плаши, а Джефри Дамър2 изпълваше първите страници на вестниците в продължение на седмици.
— Разбирам. — Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. — Значи си загубил контрол. — Сви рамене и леко се засмя, за да разведри настроението. — Но после не си го изял.
Не отговорих. Само я гледах. Погледите ни се срещнаха и заставих очите си да разкажат историята. Нещо вътре в мен отказваше да я приеме. Не бях състояние да изрека истината на глас.
Погледът бе достатъчен. Притеснението в очите й се смени с тревога, а после в тях се настани едва доловима следа от ужас. Челюстта й леко увисна, ръцете й паднаха до тялото й почти несъзнателно.
— Направи ли го? — шепотът бе едва доловим.
Не отмествах поглед, колкото можах да издържа, но пръв извърнах очи.
— Не знам със сигурност, но подозирам. — Когато дойдох на себе си и започнах да почиствам, по тялото му имаше следи. Следи, които не съвпадаха с отпечатъци от пръсти. Следи с наръфани краища. Не открих няколко парчета.
Аха. В дъното на изумрудения поглед вече се настаняваше ужас.
— Повърнах, щом усетих миризмата на разкъсаните вътрешности.
Не мога да забравя миризмата. Гранясал, плътен газ, който изпълни въздуха. Кръвта беше сладка, с метален привкус на мед, но щом разгледах червата… Полусмляна храна, частично оформени изпражнения. Стомахът ми се готвеше да повтори онзи момент. Преглътнах със затруднение и заставих горчилката да се дръпне. Не изказах заключенията си.
Гласът й потреперваше едва доловимо:
— Намери ли останалите парчета?
Свих рамене. Не бях ги търсил. Не исках да знам. Но още помнех вкуса на топлата, сладка кръв в устата ми, докато бях коленичил пред тялото.
Сю кимна. Погледнах я, ала тя не бе в състояние да отвърне на погледа ми. Продължи да кима. Беше се втренчила в килима под краката ми. Протегнах ръка да докосна рамото й, но тя се отдръпна и изтръгна ръката си. Оставих я. Отпуснах ръце и зачаках.
На минутата започнах да се укорявам. Защо й казах? Какво се бях надявал да постигна — освен да я прогоня? Но може и така да беше. Исках да я уплаша и да си отиде. Сю притежаваше нещо, заради което исках да е до мен. Навярно това бе подсъзнателният ми начин да й кажа да си върви. Считам себе си за животно и не вярвам, че някой може да ме иска, затова й обяснявам какво животно съм, за да я отблъсна.
— Както вече казах, ще те разбера, ако пожелаеш да си отидеш — и наистина го вярвах.
— Ще ме пуснеш просто така? Макар да знам каквото знам?
— Май всъщност не. Искам да кажа, че ще приема работата, за която предложи да ме наемеш. Но ще ми бъде трудно. Искам да го знаеш. Много, много трудно.
Почти бе готова да се усмихне, но не се приближи и не ме докосна. Мирисът й бе смес от всичко, което различавах, плюс още нещо, неясно за мен.
— Може ли да си помисля? Всичко се случва толкова бързо. Не бях го планирала.
Усмихнах се.
— Животът щеше да е много скучен, ако следваше единствено плановете ни.
1
Известен филм (1991) за един изключително умен и опасен психопат канибал, който отвлича и убива млади жени. Режисьор Джонатан Дем, сценарист Тед Тали, в главната роля Антъни Хопкинс. — Б.ред.
2
Сериен убиец некрофил, известен като „чудовището от Милуоки“. Убил 17 мъже, арестуван и екзекутиран през 1991 г. — Б.ред.