— Но не забравяй какво ми каза. Идвам и си отивам, когато поискам, нали?
Долових проблясък на страх и ревност, които не говореха нищо добро. Реших да запазя топлината на чувствата и я поведох към спалнята с огромното двойно легло.
Понечи да се отдръпне.
— Не мога! — високият й шепот отекна с яростното биене на сърцето й. — Майка ми е горе!
— Не сме на четиринайсет години — усмивката ми беше едновременно нежна и развеселена. — Не ни е забранено.
Побутнах я назад и след кратко отскачане от леглото тя се озова просната на него.
— Овен това приемам работата си на телохранител изключително сериозно. Ако видя и най-дребния намек за опасност — казах, докато лягах върху нея, — ще те закрия с тялото си.
Тя захихика. Целунах я.
— Каква е опасността?
Гласът й бе натежал от радост и надигащо се желание. Опитах да се съсредоточа върху думите й, но тялото ми искаше да завладява. Посочих пода. Погледът й проследи пръста ми към малкия черен щурец, който подскачаше по килима.
— Може да е отровен — развалих сериозното впечатление, като се разсмях. Тя отвърна на смеха ми.
Звънецът на входната врата издрънча и отекна през високоговорителите в дневната на долния етаж. Правилно свързване. Одобрявам.
— Майка ми ще отвори. — Сю дълбоко ме целуна.
Една мисъл ме прониза и рязко се отдръпнах. Скочих от леглото и тръгнах към стълбите.
— Какво има?
— Нали сменихме кода на външната порта. Кой може да е стигнал дотук?
Притисна ръка към устата си.
— О, господи! Мама! — Мускусът на желанието й рязко придоби кисел нюанс.
Придвижваше се достатъчно бързо да ме изпревари по стълбите. Сграбчих грубо ръката й и я притеглих зад себе си.
Оръжието изскочи от скрития кобур под спортната риза. Със светкавично движение заредих патрон в пълнителя. Когато се появихме на основния етаж, дочух гласове. Сестрата бе в безсъзнание на пода. Старият ми познат Вини Кобленц се бе привел над инвалидната количка на Мира. Вини е от Фамилията по майчина линия. Баща му не одобряваше особено избора му на кариера.
Две месести ръце бяха опрени на двете облегалки на количката. Оръжието му — деветмилиметрова „Берета“ — се виждаше в кобур на рамото под спортното му сако.
— От вас зависи дали ще се разберем с добро, или не, госпожо.
Миришеше на мокра глина. Не съм съвсем сигурен на коя емоция отговаря този мирис. Може просто да си е неговият.
Мира Куентин ядно пръскаше слюнки:
— Ах ти, копеле такова!
Вини се усмихна. Обръщението винаги му е допадало. Полага огромни усилия да си го заслужи.
— Не може така да нахлуваш тук и да ме заплашваш! Ще извикам полиция!
Той грубо разтърси количката й и тя изпищя. Погледнах към жълто-кафявия флакон за лекарства, който тупна на пода. Напрегнах поглед да разчета надписа. Интересно! Генеричен оксикодон с популярното название „Перкоцет“3. Я гледай ти. Не било само пиенето.
Точно тогава Вини се разсмя. Разбираше, че старицата не представлява заплаха, и си играеше с нея.
Навярно тя не беше. Но аз съм.
Сю се опита да си пробие път покрай мен, но я задържах здраво и я удостоих с остър поглед, за да й подскажа да си държи устата затворена. Изражението й бе истерично, мирисът на амоняк издаваше паниката й, но се подчини. Премести се до място, откъдето можеше да наблюдава сцената, но да остане защитена зад дебелата стена.
Докато излизах изпод стълбите, насочих пистолета на равнището на таза му.
— Назад, Вини!
Вдигна очи и в същия миг посегна към оръжието си.
— Даже не си го помисляй! — Стиснах здраво пистолета с две ръце и със свръхестествена бързина насочих цевта към него.
Ръцете му застинаха. Вдигна ги встрани от тялото си и отстъпи от количката. Мазен кичур пясъчноруса коса падна върху очите му. Тонът му бе снизходителен:
— Гледай ти, Тони Носа. Отдавна не съм те виждал.
— Аз също. — Приближих се към него.
Протегнах ръка, докато стисках здраво оръжието си, и извадих „Беретата“ му от кобура. Не опита да се съпротивлява.
— Тази територия не е твоя — изръмжа той, след като затъкнах пистолета му в колана си. Мира бе толкова изненадана, че не обели и дума. Сю бе влязла в стаята и застана встрани до майка си. Наблюдаваше ни.