Докато сградите на пристанището се скриваха зад хоризонта, Лорънс направи накратко пред хората си преглед на предстоящите действия. Беше възнамерявал да уреди нещо като генерална репетиция, преди да отплуват, но този план бе изоставен поради липса на време. Първият опит щеше да бъде и единствен.
— Сикорски и Джоунз — веднага щом се сглоби рамата на платформата, ще се заемете с настилането й. Коулмън и Мацуи — щом се осигури работна площадка, веднага започвате да полагате въздухопроводите и тръбите. Грийнуд и Реналди — вие ще ръководите сондирането.
И така точка по точка. Лорънс най-много се боеше да не би докато работят в ограниченото пространство, хората му да си пречат взаимно. Достатъчен беше някакъв дребен пропуск и всички усилия щяха да отидат напразно. Едно от скритите опасения на Лорънс, които го безпокояха, откакто бяха напуснали Порт Рорис, беше, че са забравили някой важен инструмент. Измъчваше го и още по-ужасяващ кошмар — двадесет и двамата души на „Селена“ да не загинат само минути преди спасението, заради това, че единственият гаечен ключ, с който можеха да свържат проводите към кораба, е бил изпуснат в праха…
От Недостъпните планини Морис Спенсър се взираше през бинокъла и слушаше по радиото гласовете, които се разнасяха над Морето на жаждата. Всеки десет минути Лорънс повикваше „Селена“ и всеки път мълчанието преди отговора продължаваше повече. Но благодарение на силната си воля и вероятно на музиката, която предаваха от Клавий сити Харис и Макензи, бяха все още в съзнание.
— С какво ги подхранва сега този музикален психолог? — попита Спенсър.
В другия край на кабината старши радистът на кораба засили радиото и над Недостъпните планини се понесоха звуци от „Валкирия“1.
— Струва ми се — изръмжа капитан Ансън, — че предават само музика от деветнадесети век.
— Не, предадоха и нещо друго — поправи го Жюл Брак, докато регулираше камерата. — Току-що свириха „Танц със саби“ от Хачатурян. Произведението е само от преди сто години.
— Време е „Скутер I“ отново да се обади — каза радистът.
В кабината веднага настъпи тишина.
Точно на секундата се разнесе сигналът на скутера. Спасителите бяха вече толкова близо, че на „Аурига“ приемаха направо, без услугите от релейната станция на „Лагранж“.
— Лорънс вика „Селена“. След десет минути сме над вас. Как сте?
Отново настъпи изпълнена с напрежение тишина. Този път мълчанието продължи почти пет секунди. След това…
— Говори „Селена“. Няма промени.
Това беше всичко. Пат Харис не желаеше да изразходва оставащия кислород.
— Десет минути — подхвърли Спенсър. — Трябва вече да се виждат. Има ли нещо на екрана?
— Още не — отвърна Жул, като приближи хоризонта с обектива и огледа празната му дъга. Над него се виждаше само черната нощ на космоса.
Жул помисли, че Луната създава доста главоболия за операторите. Всичко беше черно като катран или бяло като вар. Нямаше приятните меки полутонове. И, разбира се, съществуваше вечната дилема за звездите, макар това да беше по-скоро естетичен, отколкото технически проблем.
Зрителите очакваха да видят звезди по лунното небе дори и през деня, защото те бяха там. Но всъщност нормалното човешко око не можеше да ги различи. През деня зрението ставаше толкова нечувствително от блясъка, че небето изглеждаше празно, напълно черно. Ако някой искаше да види звездите, трябваше да ги търси през специални филтри, които спираха всякаква друга светлина. Зениците бавно се разширяваха и звездите се появяваха една по една, докато запълнят цялото поле на зрение. Но щом погледнеш нещо друго… те веднага изчезваха. През деня човешкото око виждаше или звездите, или пейзажа. Но не и двете едновременно.
При желание телевизионната камера го постигаше и някои режисьори се възползуваха от тази възможност. Други твърдяха, че по този начин се преиначава действителността. Просто не съществуваше отговор за този въпрос. Жул беше привърженик на реалистите и изключваше веригата за снимане на звездите, освен ако от студиото изкажеха специално желание да я включи.
Всеки миг очакваше да започне предаване за Земята. Беше предал вече няколко кадъра за последните новини — общи изгледи от планината, панорама на морето, кадри в едър план на самотния ориентир, който стърчеше забит в праха. Но скоро и вероятно в продължение на часове неговата камера щеше да се превърне в очи за няколко милиарда хора. Това начинание или щеше да се провали, или да се превърне в сензация на годината.