Адюнкта Лорн изведе коня си и товарното животно от Източната порта на Пейл още по тъмно. Верни на думите на Дужек, стражите се бяха изпокрили и портата беше оставена отворена. Надяваше се, че няколкото чифта сънени очи, които я бяха проследили по улиците, са криели зад себе си само бегло любопитство. Все едно, беше облякла прости кожени доспехи без никакъв отличителен знак, а лицето й бе скрито в сянката на бронзовия й шлем. Дори конете бяха местна порода, здрави и кротки, много по-дребни от малазанските бойни коне, с които беше свикнала, но все пак добри за езда. Изглеждаше малко вероятно да е привлякла нежелано внимание. Повечето останали без служба наемници бяха напуснали Пейл с идването на империята.
Хоризонтът на юг представляваше назъбена линия от увенчани със сняг планини. За известно време планините Тахлин щяха да остават вдясно от нея, преди равнината Риви да ги заобиколи и да стане равнината Катлин. Малко ферми нарушаваха безкрайната шир на низината, а и доколкото ги имаше, те бяха струпани около земите на самия град. Такива посегателства народът на Риви нямаше да търпи и тъй като всеки търговски път, водещ към и от Пейл, пресичаше традиционната им територия, хората от града разумно се въздържаха да дразнят ривите.
Зората показа лика си с тънка пурпурна ивица. Дъждът бе отминал преди няколко дни и небето беше сребристосиньо и ясно, с няколко звезди, гаснещи с пришествието на светлината.
Денят обещаваше да е горещ. Адюнктата разхлаби кожените връзки на гърдите си и отдолу се видя тънката плетена ризница. Към обед щеше да стигне първия кладенец по пътя си, където щеше да допълни запасите си вода. Тя прокара ръка по един от меховете, вързани за седлото. Дланта й се намокри от кондензиралата се влага и Лорн я долепи до устните си.
Гласът, който заговори до нея, я накара да подскочи в седлото. Конят изпръхтя и направи няколко нервни стъпки настрани.
— Ще повървя с теб — каза Онос Т’уулан. — Известно време.
Лорн го изгледа сърдито и каза:
— Бих предпочела да ме предупреждаваш за появата си. От разстояние.
— Както желаеш. — Онос Т’уулан потъна в земята като купчина прах.
Адюнктата изруга. После го видя, че чака на стотина крачки напред по пътя, осветен от изгряващото слънце. Пурпурното небе сякаш беше обгърнало воина с червени пламъци. Гледката изпъваше нервите й все едно, че бе докоснала най-дълбоките й и стари спомени — спомени, стигащи далече преди собствения й живот. Т’лан Имасс остана неподвижен, докато не стигна при него, след което закрачи до нея.
Лорн стегна колене и изпъна юздите, докато кобилата се успокои.
— Трябва ли да си толкова буквален, Туул5? — попита тя.
Изсушеният воин помисли и кимна.
— Приемам това име. Цялата ми история е мъртва. Съществуването започва отново, а с него трябва да върви и ново име. Подходящо е.
— Защо беше избран точно ти да ме придружиш? — попита адюнктата.
— В земите на северозапад от Седемте града единствен аз от моя клан оцелях след Двадесет и осмата Джагътска война.
Очите й се разшириха.
— Мислех, че тези войни са двайсет и седем. Когато легионите ви ни оставиха след завладяването на Седемте града и навлязохте в пустошта…
— Нашите Хвърлячи на кости надушиха анклав от оцелели Джагъти — каза Туул. — Командирът ни, Логрос Т’лан, реши, че трябва да ги изкореним. Така и направихме.
— Което обяснява нищожния ви брой, когато се върнахте — каза Лорн. — Можехте да обясните решението си на императрицата. А така я оставихте без най-могъщата армия и без да знае кога може да се върнете.
— Връщането не беше гарантирано, адюнкта — каза Туул.
Лорн погледна дрипавото същество.
— Разбирам.
— Гибелта на моя кланов вожд, Къг Ейвън, бе съпроводена от смъртта на всички от моя род. Сам, аз вече не съм обвързан с Логрос. Хвърлячът на кокали на Къг Ейвън беше Килава Онасс, който се бе изгубил много преди императорът да ни пробуди.
Умът на Лорн заработи трескаво. В империята Малазан Т’лан Имасс бяха известни също така с прозвището Безмълвната орда. Никога не беше виждала толкова словоохотлив имасец. Навярно това имаше нещо общо с тази „необвързаност“. Между имасците само командир Логрос говореше нормално с човешки същества. Колкото до Хвърлячите на кости — имаските шамани, — те изобщо не се показваха. Единственият, който се бе появил някога, беше Олар Етил, стоял до клановия главатар Ейтолос Илм по време на битката за Картуул, пред разменената магия, пред която Лунния къс приличаше на детска играчка.