1.
— Бутай и тегли — редеше старицата, — ей тъй си знае наш’та императрица, досущ като боговете. — Наведе се на една страна и се изхрачи, после извади мръсна дрипа и отри с нея сбръчканата си уста. — Трима мъже и двама сина съм проводила на рат.
Блесналите очи на рибарското момиче се взираха в подминаващата ги с грохот колона конници — то почти не слушаше вещицата. Дъхът на момичето се бе учестил до скоростта на великолепните коне. Усещаше, че лицето й гори, и червенината му нямаше нищо общо с жегата. Денят гаснеше, червеното петно на слънцето се смъкваше над дърветата вдясно, а морската въздишка пред лицето й изстиваше.
— Ей така си беше и по време на императора — не спираше да фъфли вещицата. — Гуглата дано да пече на шиш душицата на кучия му син. Глей само, моме. Ласийн им меша кокалите с най-отбраните от тях. Хе, че тя с неговите ги омеша, ми тъй я!
Рибарското момиче кимна вяло. Както се полагаше за простолюдие, изчакваха встрани от пътя: старицата — превила гръб под грубия чувал, пълен с ряпа, момичето — с тежък, закрепен на главата кош. От време на време старата жена местеше чувала от едното си костеливо рамо на другото. Заради ездачите, запълнили пътя, и урвата край него — свършваща далече долу в назъбените скали, нямаше къде да го остави.
— Кокалите им меша, рекох. Кокали на мъже, на синове, на жени и щерки. Все й е едно. Все й е тая на императрицата. — Бабата отново се изплю. — Трима мъже и двама сина, по десет петака на годинка. Пет по десет, та педесе. Педесе петака на годинка са студена дружка, моме. Студено зиме, студено в постелята.
Рибарската щерка отри праха от челото си. Светлите й очи пробягваха по минаващите войници. Строгите лица на момците гледаха право напред. Малкото яздещи жени седяха изправили високо снага и изглеждаха по-свирепи и от мъжете. Залезът мяташе червени отблясъци по шлемовете им и те блестяха така, че очите й се насълзиха.
— А ти си щерката на рибаря — рече старата жена. — Виждала съм те на пътя, че и долу на брега. Баща ти съм го виждала на пазара. Без една ръка е горкият, нали? И тя ще да е отишла в торбата с кокали на оная, а? — Посече с едната си ръка и кимна. — Мойта къща е първата на пътеката. С парите, дето ми ги дава, си купувам свещи. По пет свещи паля всяка нощ, пет свещи за дружки на старата Ригга. Уморена ми е къщата, пълна с уморени неща, и аз съм едно от тях, моме. Какво носиш в тоя кош?
Девойката бавно осъзна, че са й задали въпрос. Отклони вниманието си от войниците и се усмихна на старицата.
— Прощавай, но конете много тропат.
Ригга повиши глас:
— Попитах какво носиш в тоя кош?
— Връв. Ще стигне за три мрежи. До утре трябва да изплетем една. Тате загуби едната — нещо в дълбоките води отмъкнало и нея, и целия улов. Илгранд лихварят си иска парите, дето ни зае, и утре ни трябва улов. Добър улов. — Отново се усмихна, забърса с поглед войнишката колона и въздъхна: — Нали са чудесни?
Костеливата ръка на Ригга замахна, вкопчи се в гъстата коса на момичето и я дръпна силно.
Момичето писна. Кошът на главата му се люшна и се смъкна на едното му рамо. Девойката посегна обезумяла да го задържи, но беше много тежък — стовари се на земята и се пръсна.
— Ай! — изпищя момичето и понечи да се смъкне на колене. Но Ригга го дръпна и извъртя рязко главата му.
— Ще ме слушаш, моме! — Киселият й старчески дъх изсъска в лицето на момичето. — Империята я поска тая земя от сто години. Ти си родена в нея. Аз не съм. Когато бях на годините ти, Итко Кан беше страна. Веехме знаме и си беше нашето. Свободни бяхме, моме.
На момичето му прилоша от дъха на Ригга и то стисна очи.
— Ей тая истина да я запомниш, моме, че инак Булото на лъжите ще те заслепи, докле си жива. — Гласът на Ригга забръмча монотонно и момичето изведнъж се вкочани. Ригга, Риггалай Прорицателката, вещицата на восъка, дето живи души напъхва в свещи и ги гори. Души, погълнати от огън… От думите на Ригга навяваше смразяващият тон на пророчество. — Тая истина да помниш. Аз съм последната, която ще ти проговори. Ти си последната, която ще ме чуеш. Тъй сме свързани аз и ти, над всичко друго.