— Повече нищо не ми трябва! — извика най-големият брат, захвърли тръстиковата въдица в реката, прибра кесията, бъкличката и метличката в торбичката си, метна я през рамо и закрачи към уреченото място, където го чакаха по-малките му братя.
Беше настъпил първият ден на оризовата жетва. Завари братята си спрели на кръстопътя цял керван от коли, натоварени с ориз и скъпоценни платове от тънка коприна.
Тримата братя се поклониха един на друг и се изгледаха от главите до петите.
По-малкият се наведе над ухото на средния и му прошепна:
— Загубен човек е нашият брат. Пропилял е на вятъра бащините жълтици. Нищо няма да получи от баща ни.
Бащата беше излязъл на пътната врата и плесна радостно с ръце от удивление, като видя какво имане са докарали двамата му по-малки синове. Той пипаше коприната, гребеше с шепи ориза и цъкаше с език, а в торбичката на най-големия си син не пожела да погледне. Само поклати глава и махна безнадеждно с ръка: „Твоята работа е изгубена!“ — искаше да каже старецът! Но най-големият брат го спря:
— Защо ме отминаваш, тате? Я виж какво съм ти донесъл и като извади кесията, захвана да я изтърсва. Жълтиците заваляха като огнени капки. Насъбраха се съседите.
— Вземете си по една шепа! — подкани ги майсторът на моста. — Моля ви се! Не се срамувайте!
Сетне прибра кесията и призова всички:
— Елате ми на гости да ви почерпя с най-хубавото вино на света. От моята бъкличка.
Насъбра се голяма навалица в бащиния му двор. Разположиха се гостите кой където намери място. А виночерпецът подложи едно камъче и наклони бъкличката. Тя потече като чешмичка. Всеки минаваше край нея и подлагаше чашата си. А най-жадните подлагаха направо шепите си и пиеха ли, пиеха. Всички се развеселиха. Само старият баща изтежко въздъхна:
— Ех, защо не съм по-млад, че да поведа хорото!
Като чу думите на баща си, най-големият брат се досети за лунната метличка, изкара я от торбичката и лекичко го удари по гърба. Тогава стана чудо. Бялата брада на стареца мигом почерня, бръчките по челото му се изгубиха, подмлади се човекът, скочи пъргаво на крака и поведе хорото.
Гостите си глътнаха езиците от почуда. Една бабичка разбута навалицата, отиде при най-големия син, изправи се пред него и рече:
— Дай ми я, баби, тази чудна метличка, ще ида с нея да тупна по гърба моя старец, защото е изнемощял и не може да мърда от мястото си. Ей сегинка пак ще ти я донеса.
Полъга се най-големият брат, даде метличката и прегърбената бабичка я отнесе у дома си. Минаха час-два, а бабичката все още я нямаше. Разтревожи се най-големият брат, отиде за метличката си и що да види: в бабината къща седи един дребен старец, а пред него лежи по корем едно пеленаче и вика:
— Още! Още!
А старецът го тупа с ръка по гърба.
— Къде е метличката! — извика строителят на моста.
— Метличката, която донесе моята бабичка, се изпотроши докато я удрях по гърба. Тя ставаше все по-млада, най-сетне се върна в детските си години, но нямаше насищане. Искаше още и аз я шибах, додето се изпотрошиха и се превърнаха на прах всичките клончета на метличката.
Тъй пропадна вълшебната лунна метличка, която връща годините назад и подмладяваше старите хора.
Някой от вас ще ме попита: какво стана с бъкличката?
Тя се разхожда по трапезите.
А бездънната кесия с жълтиците?
Тя е прибрана в съкровищницата на банката.