Тина следеше разговора с доста изненадан вид, сякаш за пръв път в живота си чува някой да говори така за бог и църква. Това много озадачи Том: нали само преди няколко месеца тук, точно в този апартамент, се получаваха разговорчета, в сравнение с които днешните бяха ангелско песнопение…
— Мислиш, че щом властите не говорят за Бог — обърна се тя към Бен, — значи Бог няма, така ли? Него не могат да го премахнат с административен акт. Той сам ще те накаже, а не гадните ти власти.
— Хайде сега пък и Бог… Самият факт, че досега още не ме е ударила мълния върху главата, категорично говори, че Бог няма. Че нали ако аз бях на негово място и чуех някой да дрънка така по мой адрес, или щях да метна по него нещо тежко и високоенергетично, или просто щях да се самоубия от ужас. Ей, това е идея! Дали пък Бог не се е самоубил?
Тина направи отчаяна гримаса, изпи остатъка от чашата и си наля още една.
— Всъщност вие как попаднахте тук? — обърна се тя към Том.
За момент Том си помисли: „Май наистина съм ги завел на друг купон“.
— Едно време бях съученик на Фрида, нали този апартамент е на брат и. Сега съм войник, в отпуска, с Бен служим заедно. Преди няколко месеца идвах тук доста често, но от тогавашната компания не виждам никой. Дори вече ще стане един час откакто дойдохме, а не съм видял нито Фрида, нито братът.
— Той е оттатък, показваше нещо на компютъра си. А Фрида не съм я виждала, може би е в провинцията при родителите си.
— Ей, Бен, ела да се обадим на брата на Фрида — каза Том, — той бил тук, в другата стая…
Бен хвана Марта за ръка и тримата се промушиха през танцуващите двойки и цигарения дим. В коридора едва се разминаха с дебелия, той тъкмо излизаше, клатушкайки се, от някаква стая. Том надникна в стаята, там видя няколко човека, обградили компютърен монитор. Никой не обърна внимание, когато тримата влязоха и застанаха зад останалите.
Пред монитора седеше братът на Фрида, а до него — пъпчив младеж с дълъг нос и кръгли очилца. Всеки път, когато братът на Фрида натиснеше някой клавиш, пъпчивият поглеждаше екрана, после почваше да търси нещо в един дълъг листинг и казваше „Липсва“, „Съвпада“ или „Не съвпада“. Самият екран изглеждаше доста странно. Беше разделен на пет части, частите бяха запълнени с квадратна мрежа и по тях се движеха странни цветни геометрични фигури. Отстрани имаше таблици: на всеки цвят беше съпоставен някакъв символ, такива символи Том не беше виждал никога преди това. Зад брата на Фрида стояха двамата, които в хола играеха играта с монетите. Те постоянно коментираха нещо: „Само с два ключа всичко е ясно, но с три или четири…“ „От тринайста до двайсет и втора матрица изобщо не се държи предсказуемо.“ „Да, но те са за шестото свойство, а за него така или иначе няма инвариантна мярка.“ „Че нали трябва да съществува трансформационна алгебра“ — намеси се някой в спора. „Каква ти алгебра, един асистент по математика три седмици се мъчи, нищо не успя да измисли, просто има прекалено голям брой степени на свобода. Оправи се само за случая с два ключа, но той така или иначе си е тривиален…“ Том нямаше абсолютно никакво понятие за какво става дума. Беше изпил три чашки почти без мезе, само с няколко колелца краставичка, и мозъкът му просто нямаше желание да мисли. „Ключове, степени на свобода, измерения… Едно измерение в повече си е направо ужас. За да мина от две в три измерения, ми трябваха два месеца. А от три в четири…“ Изведнъж през главата му мина идея. „Да, иначе просто не може да бъде. Тоест, може, но как точно не е ясно…“ Мозъкът му отново отказа. Гледаше фигурите на екрана, но не можеше да види какви клавиши натиска братът на Фрида. Когато братът натиснеше нещо, във всички части на екрана фигурите се променяха. Обаче централната фигура оставаше една и съща, само се уголемяваше (доближаваше?), в един момент вместо нея се показваше червен череп с кости, след което излизаше друга фигура — отначало малка, а после се уголемяваше. Да, помисли си Том, това можеше и да е…
Това можеше и да е четиримерна версия на играта „Тетрис“!
Том играеше тетрис още отпреди две години. Тогава неговите приятели и съученици намираха тази игра за скучна и безинтересна. За повечето от тях битките с чудовища и космически кораби бяха къде-къде по-занимателни, отколкото да наместват в плътни редове бързо падащите отгоре тухли с различна форма. Обаче Том направо се пристрасти към тетриса, за няколко месеца стана отличен играч и когато отиде на работа в Легиона, вече не познаваше човек, който да изкарва повече точки от него. Тогава се появи и тримерната версия на играта, която той усвои за рекордно късо време до такава степен, че никой не желаеше да си мери с него силите. Напоследък се появяваха и други, коя от коя по-екзотични версии — с кръгли вместо квадратни тухли, с цветни стълбчета, с „горещи“ фигури и много други, сякаш програмистите по света смятаха за въпрос на чест да са написали поне един тетрис през живота си. И сега някоя луда глава си е направила този четиримерен експеримент…