В този момент към масата са приближи лейтенант Кемени.
— Какво ново, господин лейтенант? — попита Прибрам. — Кога ще се връщаме в казармите?
Кемени повъртя в ръцете си сгънатата топографска карта.
— Ще се тръгва утре сутрин. Прибрам, я тичай до фургона и извикай оттам сержант Вос…
Когато Прибрам се отдалечи, Кемени седна на столчето му и сложи картата на масата. Сивите му очи, които обикновено шареха навсякъде, сега бяха неподвижни и замислени.
— Слушайте внимателно. Утре сутрин аз трябва да отида с джипа до лагера, където хуните са били през нощта. Има заповед от областното управление да се огледа и фотографира мястото. То се пада в една от силно засегнатите от Бедствието зони. С мен като помощник ще дойде Виноград… Виноград, имаш ли шофьорска книжка?
Том усети как сякаш мравки полазиха по гърба му.
— Тъй вярно… тоест не, но мога да карам кола.
Бен се размърда неспокойно на стола си, очите му се оживиха.
— Господин лейтенант, не може ли аз да дойда вместо Виноград?
— Щом съм казал да дойде той, значи не може. Ти ще отговаряш за прибирането на двете станции в базата. Не мога да оставя Виноград за тази работа, той е при мен само от три месеца, а ти — цяла година. Аз не мога да позволя в мое отсъствие за станциите да отговаря неопитен човек…
От мрака изникна силуета на сержант Вос.
— Викали сте ме, господин лейтенант.
— Вос, ще трябва да взема апаратура за химически контрол и рздиационен датчик. Освен това и храна за двама души за три дена — хляб, консерви и някакви други екстри. Ясно ли е?
— Аха… — лицето на Вос изгуби сънливия си вид. — Значи наистина ви изпращат да търсите изчезналите от хунтата?
Ето нови двайсет, помисли си Том. Обхвана го страшно напрежение. Значи имало и изчезнали хора…
— Кого ще търся, не е твоя работа — отговори Кемени. — Ще можеш ли да уредиш това, което ти казах?
Вос се замисли.
— Храна имам, после ще изпратя Прибрам да я занесе в станцията ви. Радиационен датчик също имам. Но химическа апаратура при мен няма. През нощта бяха донесли от щабния бункер, но си я взеха обратно… Знаете ли, в хунтата май имат резервна. Защо не отидете да проверите?
— Аз нямам време. Ще отидеш ти, вземи Виноград и Рафаел да я донесат дотук. Нали не е много тежка?
— Къде ти — махна с ръка Вос, — целият сандък е най-много двайсетина кила, не повече…
Кемени взе картата и се отправи към станцията си, а Вос поведе двамата войници към лагера на хунтата.
В лагера бяха запалили огън. Около него направо на тревата седяха двайсетина войници и си предаваха от ръка на ръка бяла полупрозрачна петлитрова туба. Тя беше пълна с нещо, което отстрани по цвят напомняше индикиран бензин, но Том знаеше, че не е бензин, тъй като всеки, през когото минеше тубата, я надигаше и пиеше с юнашки глътки. Говореха високо, но неясно, предимно нецензурни изрази по адрес на каквото им попадне. Пред една от палатките Вос видя майор Собел и започна да говори с него за апаратурата. Майорът не искаше да дава сандъка, накрая Вос го заплаши с полковник Зобрист и той се съгласи, но само срещу разписка. Дойде и фелдфебелът на хунтата, двамата с Вос отвориха сандъка и започнаха да правят опис на апаратурата.
— Ех, че не ми върви — тюхкаше се през това време Бен. — Така ми се иска да видя с очите си какво е станало там, а Кемени взе теб… Ти имаш страшен късмет, разбираш ли?
— Ти първо почакай да се върна оттам и тогава говори за страшния късмет. Видя ли как гледаше Кемени? Не съм го виждал досега толкова блед и замислен. Това няма да е само екскурзия в планината.
През това време войниците около огъня запяха една от своите странни песни:
Най-накрая Вос и хунският фелдфебел свършиха с описа и затвориха капака. Вос махна с ръка на Бен да вдигат сандъка, а самият той завърза разговор с фелдфебела.