Лентата на шосето внезапно свършваше на двайсетина крачки от тях. Цялата земна повърхност заедно с пътя напред беше пропаднала на дълбочина от трийсет и повече метра. Далеч напред и настрани се виждаха границите на пропадналата област, овална като кратер на угаснал вулкан. На дъното й се виждаха широки пукнатини, от някои от тях като от фонтан извираше вода. Или поне отдалеч приличаше на вода. Част от земята долу вече се бе заезерила, виждаше се как асфалтът на пропадналото шосе е потопен на метър-два под повърхността… А върху още сухата част от кратера като с червена боя бяха очертани широки спирали — разбира се, не с боя, а с нещо като странния мъх от Дяволската клисура…
— По дяволите — изруга Том. — Нали от базата казаха, че пътят е невредим? Къде са гледали наблюдателите? — и той посочи кръжащия в далечината пред тях хеликоптер.
— Зависи по каква карта са правили отчета на наблюденията в базата. Ние сме с точна военна карта, а тукашната база е в щаба на селскостопанската авиация, сигурно са с обикновена, цивилна карта.
— Че толкова ли се различават двете карти? Нали все пак трябва да имат нещо общо…
Кемени изсумтя и завъртя глава.
— Военните и цивилните карти на Западните области си приличат горе-долу колкото крокодила и бялата мечка. Едни и същи са само разположенията на градовете и отворените за движение пътища. В момента ние се движим по военно шосе, което бог знае дали изобщо е нанесено в картата на базата. С цел секретност, на обикновените карти планините, реките и пътищата, попадащи в забранени за посещаване райони, са нанесени с големи грешки и неточности — за да се заблудят вражеските шпиони… Не знам те колко са се заблуждавали, но като резултат от това сега ние ще трябва сами да търсим обиколен път.
Селото беше потънало в непрогледна тъмнина. Нито една лампа, нито един прозорец не светеше в безлунната вечер. Докато джипът бавно се катереше по стръмния изровен път, мощните му фарове осветяваха съборените каменни дувари и трънливите огради покрай него. Светлината на фаровете подскачаше нагоре-надолу в такт с друсането по изровения асфалт, попадаше на увиснали дървени порти, на рухнали плевни и кочини, на къщи със заковани с дъски врати и прозорци.
Изведнъж на пътя пред джипа се показа мъж. Той беше висок, едър, с гъста побеляла коса, със зелена ватенка, огромни гумени ботуши и ловджийска пушка на рамото. Някъде отстрани с лай дотича огромен рунтав пес, песът се хвърли срещу джипа, но мъжът му подвикна нещо и той укроти бясното си ръмжене.
Кемени спря джипа, остави фаровете на къси светлини и двамата с Том излязоха отпред, на осветения път, където стоеше мъжът.
— Добър вечер — поздрави той и хвана с ръка нашийника на песа.
— Добър вечер — отговори Кемени. — Вие тук ли живеете?
— Да, тук — каза мъжът и посочи неясния силует на къща отляво на пътя. — Казвам се Хоор, Кар Хоор, и съм кмет на селото. А вие двамата, виждам, сте военни… По каква работа сте насам?
Кемени обясни, че са тръгнали за полигона, и разказа за пропадналата земя в долината и прекъснатото шосе. Мъжът слушаше внимателно, допушвайки цигара без филтър, клатеше замислено глава и цъкаше с език.
— Лошо, лошо… Божие наказание е това, каквото и да мислят младите… А и вие сте я загазили, лутате се посред нощ по тези диви баири. Я по-добре да влезем вътре, в двора, да си кажем по някоя и друга дума. Стана вече втори ден откак всички от селото избягаха, само аз останах и си приказвам сам с кучето. Че нали аз съм кмет, а все някой трябва да остане тук — страх, не страх, да пази селото…
Кемени паркира джипа отстрани на пътя, взе офицерската си чанта, Том метна автомата на рамо и двамата влязоха през дървената порта.
Чак когато угаснаха фаровете на джипа, Том усети каква страшна тъмнина цари наоколо. Буквално на няколко метра от него лаеше песът, но той не го виждаше, не виждаше дори земята пред себе си и вървеше през тревата бавно, пипнешком. Времето беше ясно, но нямаше луна и звездите по небето изглеждаха големи колкото юмруци. Такова красиво, осеяно с хиляди звезди — и ярки, и слаби — небе, Том виждаше за първи път.
Хоор ги заведе до една здрава, груба дървена маса под някакво дърво и тримата седнаха на пейките около нея. Хоор сложи пушката на масата, а Том остави до нея автомата си.
— Вие двамата откъде сте? — попита ги домакинът.
— От казармите в Дал — отговори Кемени.
— Не, аз питам от кои краища сте, откъде са ви пратили тук.
— Аз съм чак от крайбрежието. А боецът е столичанин.
— Значи така… Е, при вас няма такива беди, както по нашите места, тук какво ли не се струпа на главите ни. Сякаш земята вече не ни иска, гората и тя не ни иска, а господ бог сякаш не може да ни понася повече…