— Значи днес за теб е нестандартен празник — Тина, вече пийнала, направи категоричен жест, хвана Том за ръкава и се опита да го дръпне в своята посока.
— Чакай малко, аз там никой не познавам освен теб…
— Какво от това? Преди три дена и аз не познавах никого. Ако се криеш там при компютрите си, така и няма да се запознаеш.
Том реши, че няма смисъл да противоречи на Тина, и се помъкна след нея по кривия коридор.
— Защо празнувате пълнолунието? — попита той. — Можехте да изберете новолунието, първа и/или последна четвърт и прочие.
— Леле, тоя наистина пада от Марс…
— Ами от Марс падам. Там имаме две луни, освен това едната изгрява по три пъти на нощ… Ако я караме като вас тука, до един ще изпукаме от цироза на черния дроб.
При споменаването на цирозата Тина видимо се развесели.
— Ей, ти си бил майтапчия…
Тина водеше Том по подозрително познат маршрут из лабиринта на жилищния сектор, и за голяма негова изненада този маршрут го изведе до вратата на собствената му стая. Том се почувствува леко изпързалян, но отвътре се чуваше доста силна врява, явно празникът се развиваше с перспективни темпове. Тина натисна бравата и двамата влязоха точно когато компанията около масата довършваше любимата на Том песен „Китаец папрат пасе“:
— Опасееееш! — въодушевен, Том се включи във финала. Около масата вдигнаха чаши, одобрително аплодирайки двете новопристигнали бутилки в ръцете на Тина. В суматохата около отварянето на първата бутилка Том успя да анексира една табуретка, възползувайки се от невниманието на разгърдения и зачервен субект, който беше станал от нея, за да си сипе пиене. После предвидливо се отдалечи с табуретката и седна чак в отсрещния край на стаята, където цигарения дим не беше толкова гъст и агресивно взаимодействуващ с уморените му очи… След няколко секунди до него се озова и Тина.
— Браво! Толкова скоро дойде и вече успя да седнеш на нещо. А аз какво, права ли да стоя?
Том се отмести леко и отстъпи половин задник място за Тина. Тя приседна, опирайки се до него, и му наля една чашка от коняка, който току-що бе донесла.
— Недей, аз не пия — опита се да я спре Том.
— Как така не пиеш? Тук такива не минават. Айде сега наздраве…
Двамата чукнаха чаши и отпиха. Конякът беше доста добър. Том се загледа във веселите лица на колегите и колежките си, в пълните бутилки на масата и празните под нея, заслуша се в разговорите, във вицовете, в тостовете… Изведнъж усети, че вече няколко минути двамата с Тина седят един до друг и мълчат. Почувствува се неловко.
— Кажи нещо — побутна той Тина.
— Какво?
— Нещо нитересно. Да не скучая.
— Че аз не знам какво ще ти е интересно на теб…
— Ами давай за каквото и да е — за обувки, червен восък, параходи…
— За зеле и царе — подхвана Тина.
— Защо морето е горещо-вряло…
— И имат ли прасетата криле! — довършиха в един глас двамата. — Ей, Том, ти си чел Луис Карол! — възкликна изненадано Тина.
— Разбира се, че съм го чел. Всеки истински програмист трябва да може да рецитира „Джаберуоки“ в права и обратна посока.
— Ти можеш ли?
— Е, не, разбира се, но Бен може… Нали знаеш Бен? Дето беше с мен на ОНЯ купон и щяха да го бият. Той сега работи тук, ти трябва да си го видяла, посрещна ме, когато пристигнахме.
— Не „щяха да го бият“, а наистина го биха — настроението на Тина сякаш изчезна, щом стана дума за Бен. — Всъщност, той още ли е ченге? Сигурно, щом се е уредил тук. Ченгетата винаги се уреждат.
Том реши, че е добре да защити пред Тина своя добър приятел Бен.
— Той не е никакво ченге. Просто тогава служеше в специалните войски, и то на по-особена длъжност. Между другото знаеш ли защо тогава го бяха командировали заедно с мен? Да ме следи. Когато той ми каза това, а той ми го каза чак накрая на службата, едвам ми го побра умът, но е факт… А сега вече нали е цивилен, какво ченге може да е?
Тина се замисли. После вдигна чашата си и каза:
— Е, нищо, хайде наздраве за ченгетата…
Тогава Том видя на вратата силуета на Бен. Той се взираше в обвитите от цигарения дим лица, сякаш търсеше някого. Том му свирна, тогава той го видя, махна му с ръка за поздрав и се приближи към него.
— Виждал ли си някъде тук Марвин? — попита Бен.
Том само вдигна рамене.
— Аз съм тук отскоро… Тина, ти знаеш ли Марвин? Един такъв дебел, с подпухнала физиономия и странен поглед… Минавал ли е оттук случайно?