— Здрасти, татко — въздъхвам в слушалката.
— Здрасти, татко ли? Така ли поздравяваш баща си? На когото не си се обадила нито веднъж, откакто отиде в Ню Йорк?
— Напротив, обадих ти се. — Забелязвам обаче, че баща ми звучи доста странно. Не само че е в особено добро настроение, но очевидно и изобщо не си спомня, че съм се опитвала да се свържа с него. Което мен ме устройва идеално. Откакто пристигнах в Ню Йорк, ми се случиха толкова много неща (някои от които баща ми не би одобрил), че съвсем основателно се страхувах от този разговор. Както изглежда обаче, не е имало защо. — Бях много заета — казвам сега.
— Не се и съмнявам.
— Но иначе всичко е наред.
— Радвам се да го чуя — отвръща баща ми. — Сега, когато знам, че поне си жива, мога да си отдъхна.
И с едно бързо „довиждане“ затваря.
Което е повече от странно. Вярно е, че баща ми открай време си е отнесен, обаче никога досега не съм го виждала едновременно и ентусиазиран, и отнесен. Казвам си, че сигурно и баща ми, подобно на повечето мъже, мрази да говори по телефона.
— Готова ли си? — пита Лил. — Нали ти настояваше да отидем на това парти? Да тръгваме, защото после ще трябва да се върнем навреме. Не искам този път Пеги да заключи навън и двете ни.
— Готова съм — отвръщам с въздишка. Грабвам си любимата чанта и с един последен, тъжен поглед към телефона тръгвам след нея.
Няколко минути по-късно двете се носим по Второ авеню и се заливаме от смях, докато имитираме нашата хазяйка.
— Много се радвам, че именно ти си ми съквартирантка — отбелязва Лил и ме хваща под ръка.
Пред входа на Пък Билдинг се вие дълга опашка, но няколкото дни в Ню Йорк са достатъчни, за да ни научат, че в този град си има опашка за всичко. Вече минахме покрай три опашки само по Второ авеню — две пред кина и една пред магазин за сирена. Нещо не ни стана ясно защо толкова много хора са решили, че в девет вечерта им се е прияло точно сирене, но накрая предпочетохме да причислим и този факт към множеството мистерии на Манхатън.
Иначе опашката върви изненадващо бързо и не след дълго се озоваваме в обширно помещение, пълно с млади хора от всякакъв вид и порядък. Виждат се рокери в кожа и пънкари с пиърсинг и шантави на цвят коси. Виждат се гащеризони, тежки златни вериги и бляскави златни часовници. Под тавана в центъра се върти шарена диско топка, обаче музиката, която се носи наоколо, ми звучи абсолютно непознато — нехармонична, обсебваща, настойчива, от онази музика, която просто те кара да танцуваш.
— Да си вземем нещо за пиене! — провиквам се към Лил. Отправяме се към другия край на помещението, където дълга шперплатова маса изпълнява ролята на импровизиран бар.
— Хей! — провиква се нечий глас. Оказва се арогантното русо момче от курса ни, Капоти Дънкан. Прегърнал е някакво високо, болезнено слабо момиче със скули като айсберги. „Което сигурно е модел“, казвам си раздразнено, осъзнавайки, че Лил може би е била права относно способността на Капоти да сваля момичета.
— Тъкмо казвах на Санди — изрича провлачено той с южняшкия си акцент и кимва по посока на стреснатото момиче до него, — че това парти ми напомня за сцена от „Пътя на Суон“2.
— На мен ми прилича повече на Хенри Джеймс3! — провиква се в отговор Лил.
— Кой е Хенри Джеймс? — пита момичето на име Санди. — Тук ли е?
Капоти се усмихва, сякаш гаджето му е казало нещо особено умно, и затяга хватката си върху рамото й.
— Не, но би могъл да бъде, ако настояваш — отвръща.
И в този момент осъзнавам, че съм била напълно права — Капоти действително е кретен. А тъй като и без това никой не ми обръща внимание, решавам, че нищо не ми пречи сама да си сервирам нещо за пиене, а след това да намеря Лил.
Обръщам се и я виждам. Червенокосото момиче от „Сакс“. Момичето, което намери любимата ми чанта „Кари“.
— Здрасти! — започвам да размахвам енергично ръце аз, като че ли сме стари приятелки.
— Моля? — поглежда ме тя, отпивайки от бирата си.
— Аз съм, не ме ли помниш? Кари Брадшоу. Намери чантата ми. — И вдигам пред очите й чантата си, за да й припомня.
— О, да бе — махва с ръка тя, не особено впечатлена.
Тя като че ли не изгаря от желание да продължава разговора с мен, обаче аз не се отказвам. Нещо ме кара да се опитам да я умилостивя. Да я накарам да ме хареса.
— Защо се занимаваш с онези неща? — питам. — Имам предвид петициите и протестите?
3
Хенри Джеймс (1843–1916) — американски писател, автор на множество романи и разкази. — Б.пр.