— Хубаво е, нали? — шепне.
— Да — отговарям простичко.
— Ето така трябва да бъде. Без битки. Без караници за това чий ред е да разходи кучето.
— И куче ли имахте?
— Да, много красиво, дългокосместо. Беше първото на Марджи, обаче тя изобщо не му обръщаше внимание.
— И с теб ли постъпи така?
— Долу-горе. И на мен престана да ми обръща внимание. Всичко се въртеше около кариерата й.
— Ужасно — промърморвам и продължавам доволно да пиля ноктите му.
Не мога да си представя каква ще да е тази жена, която ще изгуби интерес към Бърнард.
Единайсета глава
На следващата сутрин се събуждам с гениална идея.
Може би е от цялото това време, което прекарах с Бърнард, но накрая усещам творческо вдъхновение. И знам какво трябва да напиша — пиеса.
Тази брилянтна идея обаче трае не повече от три секунди, съкрушена от милион и една причини защо е невъзможна за изпълнение. Първо, Бърнард ще си помисли, че се опитвам да го копирам. Второ, аз може би изобщо няма да мога да се справя. И трето, Виктор Грийн няма да ми позволи.
Сядам с кръстосани крака на леглото на Саманта и започвам да се цупя. Проблемът е, че аз на всяка цена трябва да докажа, че мога да успея в Ню Йорк. Обаче как? Може пък да ми излезе късметът и някой случайно да ме открие като талант. Или пък да се окаже, че имам скрити таланти, за които не съм и помисляла. Сграбчвам копринените чаршафи като удавник, търсещ спасителна сламка. Въпреки всичките ми страхове животът ми тук като че ли отива на свършване, а от университета „Браун“ ме делят по-малко от седем седмици.
Дръпвам едно конче от чаршафите. Не че на „Браун“ му има нещо, разбира се, обаче аз вече влязох там. От друга страна, ако Ню Йорк беше колеж, все още щях да продължавам да се опитвам да вляза в него. А щом всички тези хора могат да пробият в Ню Йорк, защо да не мога и аз?
Именно.
Скачам от леглото и хуквам из апартамента заради самия спорт. Разхвърлям дрехите си, като същевременно написвам на машината следните три изречения: „Аз ще успея! Трябва да успея! Не ми пука какво мислят хората!“ След това грабвам любимата си чанта и буквално се плъзвам по перилата от петия етаж чак до долу.
Понасям се по Четиринайсета улица, умело лавирайки в тълпата. Представям си, че краката ми се реят на няколко сантиметра от земята. На Бродуей завивам надясно и се спускам към „Странд“.
„Странд“ е легендарна антикварна книжарница, където можеш да откриеш каквито книги си поискаш, при това почти за без пари. Въздухът е застоял, а продавачите се държат много надменно — очевидно се чувстват като пазители на пламъка на истинската литература. Което не би имало значение, стига да можеше да бъдат избегнати. Защото, ако търсиш конкретна книга, няма начин да я откриеш без тяхната помощ.
Заковавам един зализан тип с пуловер с кръпки на лактите и питам:
— Имате ли „Смъртта на търговския пътник“4?
— Надявам се — отговаря той и скръства ръце пред гърди.
— А „Колко е важно да бъдеш сериозен“5? А може би и „Лисичета“6? „Жените“7? „Градът“?
— Хей, по-бавно! Да не би да съм ви някакъв си продавач на обувки?!
— Не — промърморвам послушно и тръгвам след него между рафтовете.
След петнайсетминутно търсене той най-сетне открива „Жените“. В другия край на рафтовете забелязвам Райън от курса. Забил е нос в „Пътя на Суон“, почесва глава и отмерва някакъв вътрешен ритъм с крак, напълно погълнат от текста.
— Здрасти! — поздравявам.
— Здрасти! — отвръща той и затваря книгата. — Какво правиш тук?
— Смятам да напиша пиеса — отговарям и кимвам към малката си купчинка книги. — Затова реших, че няма да е зле първо да прочета няколко.
Той се засмива и казва:
— Добра идея. Най-добрият начин да избегнеш писането е чрез четене. Така поне можеш и сама да си повярваш, че работиш.
Райън ми харесва. Като човек ми изглежда готин, за разлика от най-добрия си приятел Капоти Дънкан.
Плащам си книгите и когато се обръщам, виждам, че Райън стои зад мен. Има вид на човек, който не е съвсем наясно какво да прави със себе си.
— Искаш ли по едно кафе? — пита.