Добре, може и да си струва вдигането на главата.
При това кафето е добро, с ванилова сметана, не отвратителната гадост от машината в стаята за почивка или в столовата. Не е кафе, платено от Бюрото. Оставям ароматът и вкусът да ме издърпат до седнало положение и виждам Едисън да гаврътва на един дъх концентрираното зло от своята чаша. Стърлинг го наблюдава с лека усмивчица на устните и после му връчва още едно кафе. Чашата на Вик ухае на лешникова сметана, която обича, но не използва на работа, понеже истинските агенти пият кафето чисто — имаше някаква подобна глупост.
Стърлинг е с нас вече осем месеца — прехвърлиха я от отдела в Денвър — но все още сме заседнали в дебрите на онзи странен преход, когато едновременно не си представяме екипа без нея и все още изучаваме как действа с нея в състава си. Мястото й е точно тук както по умения, така и по характер, но… така де, странно е.
Вик се обляга в стола си с въздишка и разсеяно изпълнява поредица упражнения за разгряване на лявото си рамо — задължителни, ако иска да запази известна подвижност около гигантския гаден белег на гърдите си, основна причина Стърлинг да се присъедини към екипа ни. Мина година, откакто го улучиха по време на защитата на убиец на деца, когото току-що бяхме арестували. Гръмнаха Вик, а ръцете ми бяха покрити с кръв от опитите да поддържам натиск върху раната до пристигането на линейката и Едисън се принуди да арестува скърбящия баща по обвинение за стрелба по федерален агент.
Много лош ден беше.
Положението при Вик беше на кантар по-дълго, отколкото някой от нас има желание да си спомня, а шефовете използваха дългото му възстановяване, за да го принудят най-накрая да приеме повишението до командир на звеното. Или приемаше, или се пенсионираше и макар жена му да храни тайни надежди, Вик все още не е готов за пенсия. За щастие и душевно здраве на всички, тази сутрин той използва тази допълнителна власт, за да изкара двама ни с Едисън от семинара, така че да се занимаваме с проучвания на семейство Уилкинс.
Стърлинг си придърпва стол и се намества между нас заедно с грамадната си чаша чай.
— Е, какво се е случило и как да помогна?
През следващите няколко часа единствените звуци в заседателната зала са щракането на клавишите на лаптопите, скърцането на столовете и сърбането на изчезващото кафе. По някое време Стърлинг се изправя, протяга се и изчезва в стаята ни. Когато се връща, с все същите свои беззвучни стъпки, носи малката кафеварка от кабинета на Вик, а от извития й на кука пръст заплашително се полюшва опаковка стиропорени чашки. Партньорката ни пристъпва зад Едисън и го издебва да обърне страницата, която преглежда. Внезапно пита:
— Ще ми помогнеш ли?
Колегата ни с вик се юрва напред и се удря в ръба на масата.
Вик завърта очи и клати глава.
— Звънчета! — мърмори Едисън. — Ще ти окача проклети звънчета!
Стърлинг се ухилва и пуска чашките току пред него.
— Готин пич си — казва весело и заобикаля масата, за да постави машината на плота. Включва я и се захваща за работа.
Доколкото разбирам, ФБР никога не е имало причини да забележи съществуването на семейство Уилкинс. Няма висящи заповеди, няма неясно минало — нищо, което да привлече вниманието на федералните. Дългата им история със силите на реда изглежда е на чисто местно ниво. Защо тогава Рони е бил доведен до дома ми?
Когато коремът ми започва да се оплаква, че съм приела твърде много кофеин през часовете от закуската насам, пращам на Шевон съобщение, за да проверя как се справя сега, когато част от шока е поотминал. Поканата за обяд поне не изглежда, че й надничам зад рамото, а е по-скоро един вид извинение.
Тя ми връща местоположението на колата ми и съобщава, че ключовете са на рецепцията.
— Обяд с Шевон? — пита Стърлинг.
— Само ако го искам замръзнал.
Тя се мръщи в знак на разбиране и симпатия.
— Значи ще поръчваме храна за тук.
Двайсет и пет минути по-късно, след бързо теглене на жребий, честта да слезе и да вземе торбите от доставчика се пада на Едисън. За негово щастие обаче, една от дежурните на рецепцията стажантки му спестява това усилие — тя влиза в заседателната зала със замах, използвайки не ръце, а коляно, затрупана с торби и голям картонен кашон, пълен с папки. Едисън й помага да постави успешно пакетите с храна на масата, преди всичко да се катурне.
— Благодаря! — изчервява се леко момичето.
Със Стърлинг се споглеждаме и тя забелва очи към небето. Вик просто не обръща внимание. В Едисън има нещо, което действа като валериан на начинаещите агентки. Той е едновременно и корав, и страдалец, и ужасно покровителствен и почтен към жените в живота си — комбинация, която действа омайващо като песен на морска сирена. Според мен дори не става дума толкова за това какво казва или как се държи — чрез самото си пребиваване в същата стая той кара девойките да се изчервяват и заекват. Най-хубавото е, че изобщо не го забелязва. Тъне в неизвестност.