— Оплаквам се от тях прекалено много, ако това е спасителният ти пояс.
— Греша ли?
— Не, но това не означава, че слушаше.
— Извинявай — въздъхвам. — Денят беше тежък и ранното ставане утре ще е гадно.
— Защо ще ставаме рано?
— Сутринта ми предстои онзи семинар…
— О! Заради по-особения ви хумор с Едисън…
И така може да се каже. При това е доста точно определение.
Понеже очевидно е неприемливо партньорът и ръководител на екипа ти да поиска конкретен доклад, а ти да му отговориш да не си тика топките в менгемето. И определено е неприемливо въпросният партньор и висшестоящ да ти отговори автоматично:
— Не ги перчи толкоз тия цици, hermana[1]!
И е особено неприемливо, ако началникът на отдела случайно минава през кантората и чуе тези реплики.
Честно, не съм сигурна кой се смя повече след това: Стърлинг, младшата ни партньорка, която стана свидетел на всичко и се наложи да залегне в прикритието на преградата между работните ни места, за да скрие кикота си, или Вик, бившият ни партньор и лидер на екипа, а сега новоизпечен командир на звеното, застанал до началник-отдела и късащ се да лъже, за да го увери, че това е еднократна случка.
Не съм сигурна дали началникът му повярва, но и двамата с Едисън ни пратиха на провеждащия се на всяко тримесечие семинар по сексуален тормоз. Отново. Така де, не сме като агент Андерсън, чието име вече е написано на облегалката на стола и си говори на „ти“ с всички инструктори, но и двамата се включваме в семинара прекалено често.
— Събират ли още залози дали не ходите заедно? — пита Шевон.
— И още как — кикотя се аз, — а също и за деня, когато латентното сексуално напрежение помежду ни най-накрая ще гръмне.
— Значи в скоро време да очаквам съобщение, че си му се хвърлила в обятията?
— Ама че грозна картинка описа…
Шевон се смее и посяга да свали шнолата от косата си, а буйните й рижи къдри се плисват като вълна.
— Ако ще ставаш по-рано от обикновено, разумно ли е да ме водиш до Феърфакс тази вечер?
— Как иначе ще стигнеш до работа? Нали те взех направо от службата?
— Ох, вярно. Но въпросът си остава.
— Бих се радвала да пренощуваш — уверявам я аз и свалям ръка от волана, за да подръпна една от къдриците й, — стига да нямаш против да поспим.
— Обичам да спя — отвръща Шевон сухо. — Старая се да го правя всяка нощ, ако ми се удаде възможност.
Отвръщам с достойнство и зрялост: оплезвам й се. Тя пак се смее и отблъсква ръката ми.
Живея в тих квартал в покрайнините на Манасас, Вирджиния, на около час югозападно от Вашингтон, и веднага, щом слизаме от магистралата, нашата кола остава единствената на шосето и през по-голямата част от пътя не се мярка никой друг. Шевон се изправя в седалката, когато минаваме през квартала на Вик.
— Казах ли ти, че Марлийн ми предложи да направи малинов крем за рождения ми ден?
— Бях там, когато ти го предложи.
— Малиновият крем на Марлийн Хановериан — повтаря Шевон замечтано. — Бих се оженила за нея, ако имаше такива наклонности.
— И ако не беше по-възрастна от теб с петдесетина години, нали?
— Тези петдесетина години са я научили да прави най-хубавите каноли с фъстъчен крем на света! Даже много си ги харесвам тези няколко десетилетия отгоре!
Завивам по улицата си, по това време на нощта повечето къщи са тъмни. Тук живеят предимно млади и наскоро задимени специалисти, самотници домошари и пенсионери, които са свили перките. Къщите са малки, с по една и две спални, кипрят се като отделни цветя насред прилични по размер дворове. Аз лично не мога да опазя нищо зелено, дори и животът ми да зависи от това — не ми се позволява да докосвам многобройните растения в апартамента на Шевон — но в замяна на помощ с прането и кърпенето съседът ми Джейсън се грижи за моя двор и общата градина, която се простира между къщите ни. Той е мил старец, все още привлекателен и малко самотен след смъртта на съпругата си — и мисля, че сделката е изгодна и за двама ни.
Алеята към гаража се намира от лявата страна на къщата и продължава една кола дължина по-навътре в двора. Докато гася двигателя, автоматично проверявам дали задната веранда с плъзгащата се френска врата изглежда нормално. С професията ми е свързано определено ниво на параноя и тя ми се струва нормална цена спрямо постиженията ми — поне в добрите дни, когато съм успяла да спася някое дете и да го отведа на сигурно място в дома му.
Всичко изглежда непокътнато, така че отварям вратата на колата. Шевон грабва чантите ни от задната седалка и тръгва пред мен по извитата пътека към предната веранда.