Неколцина от съседите са наизлезли и гледат осветената къща, но като цяло кварталът спи. Едисън паркира доста по-нататък по улицата, за да сме сигурни, че няма да се пречкаме на пазителите на реда и не препречваме пътя на местните жители. Премествам кобура от чантата на колана си, пъхам документите си в задния джоб и най-накрая премествам служебния телефон от сутиена в джоба, понеже бях забравила да го направя при преобличането.
— Напудри ли си носа най-сетне? — пита Едисън.
— Харесва ми да изглеждам добре — подмятам в отговор.
Той се ухилва и отваря вратата, заедно се приближаваме до къщата. Когато показваме картите си на униформения полицай на вратата, той записва часа на клипборда си. И ни съобщава:
— Пред семейната спалня има кашон с терлици. И внимавайте къде стъпвате.
Окуражително, няма що.
Не забелязвам кръв по белите стъпала към втория етаж или по бежовия мокет в коридора.
— Детектив Миньоне? — подвиква Едисън. — Агенти Едисън и Рамирес — Холмс ни изпрати.
— Обуйте се и влизайте! — отвръща мъжки глас от вътрешността на спалнята. На заден фон бучат и други гласове.
Навеждаме се да намъкнем тънките хартиени терлици. Не го правим само за защита на обувките, но и за да намалим влиянието върху уликите до минимум, да избегнем инциденти като разнасяне на кръв или поставяне на пресен отпечатък от подметка върху различни повърхности. Слагам си и втори чифт върху първия, след кратък размисъл същото прави и Едисън.
Рони беше целият в кръв; в стаята навярно е кошмарна кланица.
Сигурно трябваше да позная по микробуса на патолога отвън, но съм малко изненадана, че семейство Уилкинс са още в леглото. Завивките са разхвърляни и има кръв практически навсякъде. Проследявам няколко петна, които са очевидно от артериални струи — създават ясно различима шарка — и набелязвам няколко, които по-скоро са отпечатъци, вероятно от изтръскан нож. Затруднявам се там, където различните струи се пресичат и разтичат. От двете страни на леглото на мокета има по две празни места. Единият чифт следи вероятно е там, където убиецът е стоял — жената ангел, както я описва Рони, — но другите…
Когато ми каза, че го е принудила да гледа, не съм и помисляла, че е било толкова отблизо.
Два чифта кървави отпечатъци от обувки обикалят леглото и стигат до вратата, но свършват там. В коридора няма капка кръв. Убиецът вероятно е пренесъл Рони — навярно го е направил като допълнителна мярка за контрол, — но явно обувките му са били покрити с нещо. С терлици? С торби?
Носил е втори чифт обувки? По-големите отпечатъци определено са снабдени с шарки от подметки, поне толкова се вижда.
— Хлапето наистина ли е невредимо? — пита костюмираният детектив. Миньоне е към петдесетте, със слънчев загар, късо подстригана коса и щръкнали сребристи мустаци.
— С психически травми, но физически невредимо — обяснявам. — Освен ако не броим старите му рани.
— Не знам дали Холмс го е споменала, но патрулните познават къщата доста добре. Съседите им обикновено се стараят да не проявяват любопитство, но все пак има по няколко обаждания на месец за домашни свади. Ще ви пратим копие от пълното досие утре… — Миньоне кима и към двама ни и после посочва труповете в леглото. — Ужасна работа!
Добре казано.
Дениъл Уилкинс е от лявата страна, широкоплещест мъж с пласт бирена тлъстинка над мускулите. Невъзможно е да се съди как е изглеждал преди нападението — лицето му не е просто окървавено, а е нацепено и намушкано, торсът му — също.
— Само той има двайсет и девет отделни рани, нанесени с нож — съобщава патологът, който в момента работи от другата страна на леглото. — Плюс два изстрела в гърдите. Не са предизвикали мигновена смърт, но са му попречили да окаже съпротива.
— А тя застреляна ли е?
Патологът клати глава.
— Вероятно е било приложено като мярка за укротяване. Поне доколкото може да се твърди преди аутопсията, първо е бил застрелян той. След това е нападната тя и после убиецът се е върнал към него. Доста се е потрудил. По тялото на дамата има само седемнайсет рани от нож и всички са в областта на торса.