— Спокойно. Нищо ти няма.
С разширени очи Кон се опита пълзешком да се отдръпне от Кейл. Изкрещя от болка.
— На твое място не бих мърдал много — каза Кейл. — Бедрената ти кост е счупена.
Една-две минути Кон мълча, защото страшната болка в крака му отминаваше съвсем бавно.
— Какво стана? — попита накрая той.
Кейл му разказа. Когато свърши, Кон дълго мълча. Най-сетне промълви:
— Глупавото е, че не видях нито един. Изкупител, искам да кажа. Нито един. Има ли вода?
Ужасното състояние на Кон, безкрайното му безсилие и страдание изпълваше Кейл едновременно с жалост и раздразнение.
— Преди да навлезем в гората зърнах пушек. Мисля, че вчера чух за село близо до хълма. Ще се върна колкото може по-скоро.
Той свали бронята на коня, разряза подплатената ризница по гърба и хълбоците му, после го изведе на пътя. Яхна животното и го погали по главата.
— Благодаря ти — каза той и потегли напред.
35.
След три часа Кон Матераци лежеше в постелята на един местен фермер, а кракът му беше наместен и здраво стегнат с четири лескови пръчки и осем ремъка. Бе припаднал отново и само стенеше жално, докато Кейл наместваше счупеното. Към края изглеждаше толкова блед, че не се знаеше дали някога ще отвори очи.
— Отрежи му косата — каза Кейл на фермера — и зарови бронята в гората. Дойдат ли Изкупителите, кажи им, че е ратай. Ако се добера до Мемфис, ще пратят хора за него. Те ще ти платят. Ако не, той ще ти плати, като се съвземе.
Фермерът погледна Кейл.
— Задръж си съветите и парите.
После излезе и ги остави сами. Малко по-късно Кон се свести. Двамата дълго се гледаха.
— Сега си спомням — каза Кон. — Помолих те за помощ.
— Да.
— Къде сме?
— В една ферма, два часа след битката.
— Кракът ме боли.
— Трябва да остане така шест седмици. Не се знае дали ще зарасне правилно.
— Защо ме спаси?
— Не знам.
— Аз не бих го сторил за теб.
Кейл сви рамене.
— Човек не знае, докато не му се случат. Във всеки случай, направих го — и няма за какво да говорим.
Пак замълчаха.
— Какво ще правиш сега?
— На сутринта тръгвам за Мемфис. Ако стигна, ще пратя някого.
— А после?
— Ще взема приятелите си и отиваме някъде, където войниците не са луди и глупави. Не вярвах, че е възможно да се загуби битка от такава позиция. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.
— Вече няма да повторим подобна грешка.
— Какво те кара да мислиш, че ще имате нова възможност? Принцепс няма да стои в Силбъри и да се кипри пред огледалото. Ще ви рита задниците чак до портите на Мемфис.
— Ще съберем нова войска.
— Откъде? Три четвърти от Матераците вече са мъртви.
Кон не намери какво да отговори. Отпусна се безсилно и затвори очи.
— Съжалявам, че не умрях — каза накрая той.
Кейл се разсмя.
— Крайно време е да решиш — сутринта говореше друго.
Кон изглеждаше напълно обезсърчен.
— Не съм неблагодарен — измънка той.
— Не си неблагодарен? — повтори Кейл. — Значи ли това, че си благодарен?
— Да, благодарен съм. — Кон отново затвори очи. — Всичките ми приятели, всичките ми познати, баща ми… всички са мъртви.
— Вероятно.
— Със сигурност.
Навярно бе прав и Кейл не намери какво да отговори.
— Трябва да поспиш. Така или иначе, нищо друго не можеш да сториш, освен да оздравееш и да се отплатиш на Изкупителите както намериш за добре. Помни: няма по-добра мъст от отмъщението.
С тази мъдрост той излезе и остави Кон насаме с печалните му мисли.
На другата сутрин потегли в ранни зори, след като бе решил, че няма смисъл да се прощава с Кон. Бе направил повече от достатъчно и сега малко се срамуваше, че е рискувал живота си за човек, който сам признаваше, че не би сторил същото за него. Спомни си какво каза ИдрисПюк една вечер, докато пушеха заедно под луната край ловната хижа: „Никога не се поддавай на първото хрумване. То най-често е великодушно.“ Тогава Кейл сметна това за поредната черна шега на ИдрисПюк. Сега разбираше какво е имал предвид.
Въпреки нетърпението си да стигне до Мемфис, за да се увери, че Арбел Лебедовата шия е добре, Кейл се отклони в широка дъга на север. Из тоя хаос по пътищата щяха да бродят твърде много Матераци и Изкупители, готови да убият който им падне. Избягваше селата и градовете, и купуваше храна само когато се натъкнеше на някоя уединена ферма. Вестта за великата битка бе стигнала дори до тях, макар че някои говореха за славна победа, други за жестоко поражение. Той казваше, че не знае нищо и бързо си тръгваше.