— Той можеше да се спре. Нали видя граничарите. Навря се право в пушките.
Известно време младият лекар не отвърна нищо.
— Да не искате да кажете, че се е самоубил?
— Може би…
— Жестоко е да се говори така за приятел. И не бих допуснал, че Харт рем ир Естравен е способен на такова нещо.
Не бях се съобразил с презрителното отношение на тези хора към самоубийството. То не е за тях такова, каквото е за нас — търсене на изход. То е отказ от търсене на изход, акт на предателство спрямо себе си. За кархидеец, който чете нашата библия, престъплението на Юда не с в това, че е предал Христос, а в постъпката, която, носейки печата на отчаянието, го лишава от възможността да получи прошка, да се промени, да живее: самоубийството му.
— Значи не го наричате Естравен Предателя?
— Никой никога не го е наричал така. Мнозина изобщо не обръщаха внимание на обвиненията срещу него, господин Ай.
Но аз не виждах никакво утешение в това, само извиках със същата мъка:
— Тогава защо го застреляха? Защо е мъртъв?
На това той не отговори нищо, защото нямаше какво да се отговори.
Нито веднъж не ме разпитваха официално. Питаха ме само как съм се измъкнал от Пулефенската ферма и съм се добрал до Кархида, интересуваха се за местоназначението и целта на шифрованото съобщение, което бях пратил по тяхното радио. Казах им. Това сведение отиде направо в Ерхенранг, при краля. Въпросът за кораба, изглежда, се пазеше в тайна, ала новината за бягството ми от орготейски затвор, за пътуването ми през Ледовете зиме, за пребиваването ми в Сасинот се разпространяваше и обсъждаше открито. Радиото не споменаваше нито за ролята на Естравен в това, нито за смъртта му. Но всичко туй беше известно. Пазенето на тайна в Кархида е до голяма степен въпрос на сдържаност, на мълчание по споразумение, по взаимно разбирателство — отбягване на въпроси, но не и отбягване на отговори. В Бюлетините се говореше само за Пратеника, господин Ай, ала всички знаеха, че Харт рем ир Естравен бе ме измъкнал от ръцете на орготейците и дошъл с мен през Ледовете в Кархида, за да изобличи като груба лъжа твърдението на сътрапезниците, че миналата есен съм умрял неочаквано в Мишнори от хормова треска… Естравен бе предрекъл сравнително точно последиците от завръщането ми; основната му грешка се състоеше главно в това, че ги бе подценил. Заради чуждоземеца, който лежеше болен, безделничеше и нехаеше за нищо в една стая в Сасинот, в разстояние на десет дни паднаха две правителства.
Разбира се, да се каже, че е паднало орготейско правителство, значи просто, че една група сътрапезници е изместила друга група сътрапезници в контролните функции на Тридесет и тримата. Някои сенки са се скъсили, а други са се удължили, както се казва в Кархида. Кликата около Сарфа, която ме бе пратила в Пулефен, се задържа, въпреки не толкова необичайното за нея конфузно уличаване в лъжа, до момента, когато Аргавен оповести официално предстоящото пристигане на Звездния кораб в Кархида. Тоя ден кликата на Обсъл, Партията на свободната търговия, пое ръководните функции на Тридесет и тримата. Затова аз бях до известна степен полезен на всички.
В Кархида падане на правителство по всяка вероятност означава изпадане в немилост и сваляне на министър-председателя успоредно с преустройство на киоремията, макар че често вместо това може да се прибегне до убийство, абдикация и бунт. Тайб не се и опитваше да се задържи. Сегашната ми ценност в играта на международен шифгретор, плюс това, че реабилитирах (косвено) Естравен, фактически издигнаха престижа ми толкова високо над неговия, че той подал оставка, както научих впоследствие, дори преди правителството в Ерхенранг да узнае, че съм се свързал по радиото с моя кораб. Тайб бе действувал въз основа на донесението на Тесичер, почакал само докато получи вест за смъртта на Естравен и тогава подал оставка. Бе претърпял поражение и същевременно си бе отмъстил за него.
Осведомен подробно, Аргавен ми прати покана, молба да отида веднага в Ерхенранг и заедно с нея щедра сума за разноски. Град Сасинот с не по-малка щедрост прати с мен своя млад лекар, защото още не бях в твърде добра форма. Пътувахме с моторни шейни. Спомням си само отчасти това пътуване; то беше спокойно и бавно, с дълги престои в чакане „трамбовачите“ да разчистят пътя и дълги нощи, прекарани в странноприемници. То можеше да ни отнеме само два-три дни, ала изглеждаше безкрайно и нямам някакъв особен спомен за него до момента, когато минахме през Северните порти на Ерхенранг и навлязохме в дълбоките улици, пълни със сняг и сенки.