— Е, господин Ай, значи вашият кораб ще се спуща.
— Ще слезе на Аттенското мочурище, както пожела ваше величество. Трябва да го докарат тая вечер малко след три часа.
— Ами ако не улучат това място? Няма ли да изпогорят всичко?
— Ще се водят по радиолъч право към мястото; всичко е уговорено. Няма да пропуснат целта.
— А колко са те там? Единайсет?
— Да. Толкова малко на брой, че няма от какво да се страхувате, ваше величество.
Ръцете на Аргавен помръднаха в недовършен жест.
— Вече не се страхувам от вас, господин Ай.
— Това ме радва.
— Вие ми служихте добре.
— Но аз не съм ваш служител.
— Зная — каза той безразлично, вторачен в огъня, като хапеше устната си отвътре.
— Моят предавател ансибъл е вероятно у Сарфа в Мишнори. Когато корабът слезе обаче, той ще има на борда си ансибъл. От тоя момент нататък, ако е угодно на ваше величество, аз ще бъда Пълномощен посланик на Вселенския съюз и ще имам власт да преговарям и да подпиша договор за съюз с Кархида. Всичко това може да се потвърди по ансибъла от Хейн и различните Неподвижни.
— Много добре.
Не казах нищо повече, защото той не ми отдаваше цялото си внимание. Побутваше с носа на ботуша си една цепеница в огнището, докато от нея изскочиха с пращене червени искри.
— Защо ме лъжеше той, дявол да го вземе? — провикна се кралят с пискливия си, остър глас и за пръв път ме погледна право в лицето.
— Кой? — запитах аз, срещайки погледа му.
— Естравен.
— Той внимаваше да не се лъжете сам. Махна ме от очите ви, когато вие започнахте да облагодетелствувате една клика, враждебна на мен. И ме върна при вас, когато самото ми завръщане би ви убедило да приемете Мисията от Вселенския съюз и да си пишете актив за това.
— Защо никога нищо не ми е споменавал за тоя, по-големия кораб?
— Защото не знаеше за него: до отиването си в Оргорейн аз никога никому не съм говорил за него.
— И сте намерили пред кого да се разбъбрите там двамата. Той се опитал да накара орготейците да приемат вашата Мисия. През цялото време се е сдушвал с техните Свободни търговци. Как мислите, не е ли това предателство?
— Не е. Аз знаех, че която и държава да сключи първа договор с Вселенския съюз, другата скоро ще я последва, ще я последват и Сит, и Перунтер, и Архипелагът, докато се обедините. Той обичаше много родината си, ваше величество, но не служеше нито на нея, нито на вас. Служеше на господаря, на който служа и аз.
— На Вселенския съюз? — произнесе Аргавен учуден.
— Не. На човечеството.
Докато говорех, не знаех дали това, което казвах, е вярно. Вярно отчасти; една страна на истината. Не по-малко вярно би било да кажа, че в постъпките си Естравен се бе водил от чисто лична преданост, чувство на отговорност и приятелство към едно-единствено човешко същество — мен. Но и това не би било цялата истина.
Кралят не отговори. Мрачното му, подпухнало, набръчкано лице беше пак обърнато към огъня.
— Защо се обадихте на тоя ваш кораб, преди да ме уведомите за завръщането си в Кархида?
— За да ви накарам да действувате, ваше величество. Съобщението до вас би стигнало и до велможата Тайб, който можеше да ме предаде на орготейците. Или да нареди да ме застрелят. Както нареди да застрелят моя приятел.
Кралят не каза нищо.
— Моето собствено оцеляване не е толкова важно, но аз имах и продължавам да имам дълг към Гетен и Вселенския съюз, задача, която трябва да изпълня. Първо сигнализирах на кораба, за да си осигуря известна възможност да я изпълня. Така ме посъветва Естравен и излезе прав.
— Е, не е сбъркал. Във всеки случай ще слязат тук; ние ще сме първите… И всички те са като вас, а? Все извратени, винаги в кемър? Странна сбирщина, претендираща за честта да бъде приета… Обяснете на велможата Горчерн, моя иконом, как искат да ги приемем. Следете да няма никакво нарушение или пропуск. Те ще бъдат настанени в двореца, където смятате за подходящо. Искам да им засвидетелствувам уважение. Вие ми направихте две добри услуги, господин Ай. Доказахте, че сътрапезниците са лъжци, а после — и глупци.
— А понастоящем съюзници, ваше величество.
— Зная! — кресна той. — Но Кархида първо — Кархида първо!
Кимнах в знак на съгласие. След известно мълчание той каза:
— Как мина онова, пътуването през Ледовете?
— Не лесно.
— Естравен го бива за такава работа, за такъв труден път. Той беше як като желязо. И никога не губеше самообладание. Съжалявам, че е умрял.
Не намерих какво да отговоря.