Прекосих Каргав, сега през по-ниските проходи, по път, който се вие над брега на Южното море. Отбих се в първото село, където бях се спрял, когато рибарите ме докараха от остров Хор ден преди три години; и този път, както тогава, обитателите на това Огнище ме посрещнаха без ни най-малка изненада. Прекарах една седмица в големия пристанищен град Татер при устието на река Енч, а после, в началото на лятото, поех пеш към земята Керм.
Вървейки на изток и на юг, навлязох в стръмна, сурова местност, осеяна с чукари, зелени хълмове, големи реки и самотни къщурки, докато стигнах Леденото езеро. От брега на езерото, като погледнах на юг към възвишенията, забелязах позната светлина: мъждеенето, бялото сияние на небето, яркия отблясък на ледника, намиращ се високо зад тях. Там беше Ледът.
Естър е много старо селище. Огнището и пристройките му са все от сив камък, изкъртен от стръмния планински склон, в който то се е прилепило. Неприветливо място, изпълнено с воя на вятъра.
Почуках и вратата се отвори. Казах:
— Моля за гостоприемството на Владението. Аз бях приятел на Терем от Естър.
Тоя, който ми отвори, слаб, мрачен на вид младеж ка деветнайсет-двайсет години, изслуша думите ми с мълчание и безмълвно ме пусна в Огнището. Заведе ме в умивалнята, в стаите за обличане, в голямата кухня и когато се увери, че странникът е чист, облечен и нахранен, ме остави сам в една спалня, от чиито дълбоко издълбани прозорци-пролуки се виждаше сивото езеро и сивите торови гори, простиращи се между Естър и Сток. Неприветлива страна, неприветлива къща. В дълбоката камина бучеше огън, давайки както винаги повече топлина за окото и душата, отколкото за тялотго, защото каменният под и каменните стени, вятърът навън, който духаше от планините и Ледовете, поглъщаха по-голяматга част от горещината на пламъците. Но аз не усещах студа както преди, през първите си две години на Зима, защото дълго бях живял в студена страна.
След около един час младежът дойде да ми каже, че Естърският велможа ще ме приеме, ако благоволя да отида. Последвах го надолу по стълбите, през дълги коридори, където се разиграваше нещо като криеница. Деца се стрелкаха и припкаха около нас, малчугани пищяха от възбуда, младежи се хлъзгаха като сенки от врата на врата, притиснали устата си с шепа, за да не се разсмеят. Едно дебеличко дребосъче на пет-шест годинки се мушна между краката ми, после със скок сграбчи ръката на моя придружител за закрила. „Сорв! — изпищя то, гледайки ме непрекъснато с ококорени очички, — Сорв, ще се скрия в пивоварницата!…“ И изхвръкна като кръгло камъче от прашка. Младежът Сорв невъзмутимо ме поведе и ме въведе във Вътрешното огнище на Естърския велможа Есванс.
Есванс Харт рем ир Естравен беше стар човек, над седемдесетте, окуцял от артритично заболяване на бедрата. Той седеше изправен на въртящ се стол до огнището. Лицето му беше широко, силно загрубяло и похабено от времето, като камък в поток: спокойно лице, страшно спокойно.
— Вие ли сте Пратеникът, Генри Ай?
— Аз съм.
Бях дошъл напразно в Естър, надявайки се на утеха. Утеха нямаше; пък и би ли могло едно пътуване до мястото, където моят приятел е прекарал своето детинство, да има някакво значение, да запълни нечие отсъствие, да успокои нечия съвест? Сега нищо не можеше да се промени. Идването ми в Естър обаче имаше една друга цел и нея можех да постигна.
Той ме гледаше, аз също го гледах. Терем беше синът, рожба от плътта на тоя стар велможа. Терем — по-малкият син; Арек — по-големият, оня брат, чийто глас той бе доловил в моя, когато му говорех мислено; сега и двамата мъртви. Не можех да видя никаква следа от моя приятел в това похабено, спокойно, грубо старческо лице, което срещаше погледа ми. Не намирах там нищо освен увереността, безспорния факт, че Терем е умрял.