Аз лично не съм я чувал и подозирам, че Естравен я е измислил; тя носи неговия отпечатък.
В тоя момент друг член на киоремията, горната камара или парламента, който Естравен оглавява, си пробива път до него и му заговаря. Той е братовчедът на краля Пемер Хардж рем ир Тайб. Докато приказваме Естравен, гласът му е много тих, държането му — малко дръзко, често се усмихва. Естравен, който се поти като лед на слънце, остава невъзмутим и твърд, отговаря на шепота на Тайб високо, с тон, чиято непринудена вежливост прави събеседника му да изглежда по-скоро глупав. Аз слушам, като същевременно наблюдавам как кралят маже, но не разбирам нищо друго освен враждебността между Тайб и Естравен. Във всеки случай тя не ме засяга, интересува ме просто държането на тези хора, които управляват една държава в едновремешния смисъл — ръководят съдбините на двайсет милиона други като тях. В методите, възприети от Вселенския съюз, властта е станала нещо толкова тънко и сложно, че само изтънчен ум е в състояние да схване как действува тя; тук тя е все още ограничена, все още видима. У Естравен например се чувствува властта на мъжа като добавка тсъм неговия характер; той не може да повтори жест или да изрече дума, в която да не се вслушат. Знае това, а то му придава по-голяма реалност, отколкото притежават повечето хора: солидност на съществуването, вещественост, човешко величие. Всеки успех влече със себе си и други успехи. Аз нямам вяра на Естравен, чиито подбуди са винаги неясни; не го обичам; и все пак чувствувам и реагирам на влиянието му така неотвратимо, както на топлината на слънцето. Докато си мисля това, слънцето на тоя свят потъмнява между трупащите се отново облаци и скоро нагоре по реката запръсква дъжд, който поръсва тълпите по кея и забулва небето. Когато кралят слиза по мостчето, светлината пробива за последен път, и то само за миг бялата му фигура, и огромната арка се открояват живо и ярко на помрачения от бурята южен небосвод. Облаците се сгъстяват. Студен вятър профучава по Пристанищно-дворцовата улица, реката посивява, дърветата по кея затреперват. Парадът е свършил. Половин час след това вали сняг.
Когато колата на краля потегли по Пристанищно-дворцовата улица и тълпите се задвижиха като морски камъчета, подхванати от бавен прилив, Естравен отново се обърна към мен и каза:
— Ще вечеряте ли тази вечер с мен, господин Ай?
Аз приех повече с изненада, отколкото с удоволствие. Естравен бе направил много за мен през последните шест-осем месеца, но нито очаквах, нито желаех такава проява на лично благоразположение, най-малко покана у дома му. Хардж рем ир Тайб все още се намираше близо до нас и можеше да ни чуе; чувствувах, че целта му беше именно да ни чуе. Обезпокоен от това усещане за изтънчена интрига, аз слязох от платформата и потънах в навалицата, като се свивах и навеждах. Не съм кой знае колко над гетенейската норма за ръст, ала сред тълпа разликата е най-очебийна. „Ето го, гледайте, този е Пратеникът.“ Разбира се, това беше част от работата ми, но с течение на времето тази част ставаше по-трудна, вместо по-лека; все по-често копнеех за анонимност, за незабележимост. Мечтаех да бъда като всички останали.
На втората пресечка на Пивоварна улица свих към моята квартира и изведнъж там, където тълпата се разреди, усетих, че Тайб крачи до мен.
— Безупречно тържество — каза братовчедът на краля, като ми се усмихна. Дългите му, лъскави, жълти зъби се показаха и изчезнаха на жълтото лице, цялото нашарено, макар и да не беше стар човек, с тънки, нежни бръчки.
— Добра поличба за успеха на новото пристанище — рекох аз.
— Да, вярно. — Пак зъби.
— Церемонията с ключовия камък на арката е много внушителна…
— Да, наистина. Тази церемония ни е останала от много далечни времена. Но сигурно велможата Естравен ви е обяснил вече това.
— Велможата Естравен е много любезен.
Стараех се да говоря равнодушно, ала всичко, което казвах на Тайб, като че ли придобиваше двояк смисъл.
— О, много, наистина — потвърди Тайб. — Велможата Естравен действително се слави с учтивостта си към чужденци. — Той пак се усмихна, и всеки зъб като че ли имаше смисъл — двояк, многократен, тридесет и два различни смисъла.
— Малцина чужденци са чужди като мен, велможе Тайб. Аз съм много признателен за любезностите.
— Да, разбира се, да, разбира се! А признателността е благородно, рядко чувство, много възхвалявано от поетите. Рядко най-вече тук, в Ерхенранг, навярно понеже е непостижимо. В сурова епоха живеем ние, неблагодарна епоха. Не е като по времето на дедите ни, нали?