Не мога да обясня точното значение на тая орготейска дума, която тук превеждам като „сътрапезнически“, „сътрапезничество“. Неин корен е дума, която значи „ям заедно“. С нея се обозначават всички национални и правителствени институции в Оргорейн, от държавата като цяло, през съставляващите я тридесет и три поддържавици или окръзи до под-поддържавиците, общините, колективните ферми, мините, заводите и всичко друго, спадащо към тях. Като прилагателно тя се употребява за всичко гореизброено; във формата „сътрапезници“ с нея се обозначават обикновено тридесет и тримата окръжни ръководители, които съставляват управляващото тяло, изпълнително и законодателно, на голямото Сътрапезничество Оргорейн, но може да означава също гражданите, самият народ. В тази любопитна липса на разлика между общото и специалното приложение на думата, в използуването й както за цялото, така и за частното, за държавата и индивида, в тази неточност именно се крие най-точното й значение.
Документите и присъствието ми бяха най-после одобрени и в четири часа получих първото си ядене от сутрешната закуска насам — вечеря: каша от кадик и студена хлебна ябълка на резенчета. Въпреки своето пълчище от чиновници Сювенсин беше много малко, невзрачно селище, потънало дълбоко в селска неподвижност. Сътрапезническият дом за приходящи беше по-малък от названието си. В трапезарията му имаше една маса, пет стола и нито помен от огнище; храна се носеше от селската гостилница. Другата стая служеше за обща спалня: шест легла, много прах, малко плесен. Тя бе предоставена само на мен. Тъй като всички в Сювенсин, изглеждали бяха легнали веднага след вечеря, и аз сторих същото. Заспах в оная пълна селска тишина, от която ушите ти бучат. Спах един час и се събудих притиснат от кошмар за експлозии, нашествие, убийства и пожарища.
Беше необикновено лош сън, когато бягаш по непозната улица в тъмното с цяла тълпа хора без лица, а зад теб пламват къщи и пищят деца.
На края се озовах в открито поле, застанал сред сухо стърнище до чер плет. През облаците над главата ми се показваха мътночервеният полумесец и няколко звезди. Вятърът беше пронизващо студен. Близо до мен от мрака изникна някакъв голям плевник или хамбар, а в далечината зад него забелязах рояци искри, носени от вятъра.
Бях съвсем бос, само по риза, без панталони, хиб или палто; но имах вързопчето си. В него беше не само резервното ми облекло, но се намериха и рубините ми, парите, документите, книжата и ансибълът, и когато пътувах, то ми служеше за възглавница. Изглежда, не го изпущах дори по време на лошите си сънища. Извадих обувки, брич и подплатения си с кожи зимен хиб и се облякох там, в студената, тъмна селска тишина, докато Сювенсин пушеше на половин миля зад мен. После излязох да търся път и скоро намерих такъв, а на него — и други хора. Те бяха бежанци като мен, но знаеха къде отиват. Последвах ги, тъй като нямах определена посока, освен да се махна по-далеч от Сювенсин, който, както научих, докато вървяхме, бил нападнат откъм Песерер през моста.
Ударили, подпалили и се оттеглили; бой нямало. Но изведнъж в мрака срещу нас лумнаха светлини и като се отдръпнахме край пътя, съзряхме един сухопътен керван от двайсет камиона, който се зададе с пълна скорост от запад към Сювенсин и ни отмина с блясъка на светлините си и съскането на колелата, повторено двайсетократно; после — отново тишина и мрак.
Скоро стигнахме общинския земеделски център, където ни спряха и разпитаха. Направих опит да се прилепя към групата, с която се бях движил по пътя, но не мч провървя, а и на тях нямаше да им провърви, ако не си носеха документи за самоличност. Те и аз като чужденец без паспорт бяхме отстранени от множеството и настанени отделно да пренощуваме в някакъв хамбар, просторна каменна полуизба с една врата, която заключиха отвън, и без нито един прозорец. От време на време вратата се отключваше и един селски полицай, въоръжен с гетенейски звуков „пистолет“, блъсваше вътре някой нов бежанец. Вратата се затваряше, беше абсолютно тъмно: никаква светлинка. Очите, лишени от зрение, виждаха в черния мрак вихрушки от звезди и огнени петна. Въздухът беше студен и натежал от праха и миризмата на зърното. Никой нямаше ръчно светило; имаше хора, които са били измъкнати от леглото като мен; двама от тях ходеха буквално голи и по пътя други им бяха дали одеяла. Те нямаха нищо. Ако случайно имаха нещо, то щеше да бъде документите им. В Оргорейн по-добре да бъдеш гол, отколкото да нямаш документи.