Седяха пръснати в тая празна, огромна, прашна слепота. Понякога двама разговаряха полугласно известно време. Липсваше другарско чувство на общност в затворничеството. Никой не се оплакваше.
Чух някой да шепне от лявата ми страна:
— Видях го на улицата, пред вратата си. Главата му беше откъсната.
— Служат си с ония пушки, дето изстрелват парчета метал. Нападателни пушки.
— Тиена казва, че не били от Пасерер, а от владението Оворд, дошли с камион.
— Но между Оворд и Сювенсин няма разпра…
Те не разбираха; не се оплакваха. Не протестираха, че са затворени в изба от съгражданите си, след като са ги изкарали с изстрели от пламтящите им домове. Не търсеха причините на случилото се с тях. Шепотът в тъмното, безреден и тих, на гъвкавия орготейски език, в сравнение с който кархидейският звучи като камъни, хлопащи в тенекиена кутия, малко по малко замря. Хората спяха. Някъде далеч в тъмното лошава пеленаче, разплакано от ехото на собствения си рев.
Вратата се отвори със скърцане, беше посред бял ден, слънчевата светлина, ярка и страшна, режеше като с нож очите. Измъкнах се, залитайки, иззад останалите и ги последвах машинално, когато чух името си. Не бях го познал; причината бе, че орготейците можеха да произнасят „л“. Някой го подвикваше от време на време, откакто вратата бе отключена.
— Моля, елате насам, господин Ай — каза някаква забързана личност в червено и вече престанах да бъда бежанец. Отделиха ме от безименните, с които бях бягал по тъмен път и чиято липса на самоличност делях цяла нощ в тъмното помещение. Назоваха ме по име, познаха ме, различиха ме; аз съществувах. Почувствувах огромно облекчение. С радост последвах водача си.
Канцеларията на Местния сътрапезнически земеделски център беше в трескаво оживление и тревога, но отделиха време да се погрижат за мен и да ми се извинят за снощните неудобства. „Що ви трябваше да влизате в Сътрапезничеството през Сювенсин! — вайкаше се един дебел инспектор. — Да бяхте поели обичайните пътища!“ Не знаеха нито кой съм, нито защо трябваше да се отнасят по-другояче с мене; неосведомеността им личеше, но нямаше значение. С Генли Ай, Пратеника, трябваше да се държат като с видна личност. А и той наистина беше видна личност. Късно следобед вече пътувах за Мишнори с кола, дадена ми на разположение от Сътрапезническия земеделски център на Източен Хомсвашом, Осми окръг. Имах нов паспорт, безплатен билет за всички Домове за приходящи по пътя си и телеграфическа покана за мишнорийската резиденция на първия сътрапезнически окръжен комисар на входните пътища и пристанища, господин Ут Шусгис.
Радиото на малката кола се включи едновременно с мотора и работи, докато и тя се движеше; така целия следобед, пътувайки през големите зърнопроизводителни равнини на Източен Оргорейн, неоградени (защото няма стадни животни) и пресечени от безброй потоци, слушах радиото. То ми разказваше за времето, за реколтата, за пътните условия; предупреждаваше ме да карам внимателно; предаваше ми различни новини от всичките тридесет и три окръга, производството на различни фабрики, сведения за корабоплаването от различни морски и речни пристанища; изпълни няколко йомешки песни, а после ми заразправя пак за времето. Всичко това беше много сдържано след гръмките фрази, които бях чувал по радиото в Ерхенранг. Никакъв намек за нападението срещу Сювенсин; орготейското правителство очевидно искаше да избегне, а не да предизвика вълнение. С кратък официален бюлетин, повтарян от време на време, просто се съобщаваше, че редът се поддържа и ще бъде поддържан по източната граница. Това ми харесваше; то беше успокоително и непредизвикателно и пропито със спокойната твърдост, която винаги ме бе възхищавала у гетенейците: Редът ще се поддържа… Сега се радвах, че съм извън Кархида, разединена страна, тласкана към насилие от един бременен крал-шизофреник и регент-егоманиак. Радвах се, че се нося спокойно с двайсет и пет мили в час през просторни, нашарени с прави бразди зърнодайни равнини, под еднообразно сиво небе, към столица, чието правителство държеше на Реда.
По пътя често се срещаха стълбове (в противовес на липсата на знаци по кархидейските пътища, където трябва да питаш или да гадаеш за пътя си) с указания да се приготвиш да спреш на контролния пункт на тоя или оня сътрапезнически район или област; в тези вътрешни митници трябва да си покажеш документите за самоличност и да отбележат минаването ти. При всички проверки намираха документите ми в изправност, след минимално забавяне учтиво ми махваха с ръка да продължа и учтиво ме осведомяваха какво е разстоянието до най-близкия Дом за приходящи, ако искам да се нахраня или да преспя. При 25 мили в час се пътува доста от Северните планини до Мишнори, тъй че пренощувах два пъти. Храната в Домовете за приходящи беше еднообразна, но изобилна, квартирата — сносна, липсваше само уединеност. Но дори и това ми бе осигурено до известна степен от необщителността на моите спътници. При никое от тези спирания не завързах нито запознанство, нито истински разговор, макар и да се опитах на няколко пъти. Орготейците не изглеждаха недружелюбни хора, ала никак не са любопитни, а безцветни, сериозни, мрачни. Те ми харесваха. Две години бях виждал крещящи цветове, жлъч и страсти в Кархида. Промяната беше добре дошла.