10. РАЗГОВОРИ В МИШНОРИ
На другата сутрин, след късната закуска, сервирана в апартамента ми в къщата на Шусгис, домашният телефон издаде учтив писък. Когато го включих, обаждащият се заговори на кархидейски.
— Тук е Терем Харт. Може ли да дойда?
— Моля заповядайте.
Исках обяснението да стане веднага. Очевидно не можеха да съществуват поносими отношения между Естравен и мен. Макар че изпадането му в немилост и изгонването му се дължаха поне формално на мене, аз не можех да поема никаква отговорност за тях, не се чувствувах морално виновен; той не бе ми изяснявал в Ерхенранг нито постъпките си, нито подбудите си, тъй че не можех да имам доверие в този човек. Не исках да поддържа връзки с тия орготейци, които фактически ме бяха осиновили. Присъствието му усложняваше положението ми и ме затрудняваше.
Въведе го в стаята ми един от многото домашни слуги. Поканих го да седне на едно от големите меки кресла и му предложих бира от закуската си. Той отказа. Държането му не беше сковано — оставил бе стеснителността далеч зад себе си, ако изобщо някога бе притежавал стеснителност, — но то беше сдържано: колебливо, резервирано.
— Първият истински сняг — каза той, а като видя, че хвър лям поглед към прозореца, закрит с тежка завеса: — Не сте ли надничали още навън?
Надникнах и видях сняг, който лекият вятър въртеше на гъста вихрушка по улицата, над побелелите покриви; през нощта се бе образувала два-три инча дебела покривка. Беше Одархад Гор, седемнайсетият ден от първия месец на есента.
— Рано е — казах, обладан за момент от очарованието на снега.
— Тази година предричат сурова зима.
Оставих завесите дръпнати. Бледата, равномерна светлина отвън падаше върху мургавото му лице. Той изглеждаше състарен. Бе прекарал доста изпитания, откакто го бях видял за последен път до огнището му в Червената ъглова сграда на двореца в Ерхенранг.
— Тук имам нещо, което ме помолиха да ви предам — казах аз и му подадох увития с кожа пакет пари, който бях извадил на масата след обаждането му. Взе го и ми благодари навъсено. Аз стоях прав. След малко, все още държейки пакета, той стана.
Съвестта ми малко ме гризеше, но не я успокоих. Исках да убия желанието му да идва при мен. Жалко, че по този начин го обиждах.
Той ме гледаше право в лицето. Беше по-нисък от мен, разбира се, късокрак и набит, по ръст дори не достигаше много жени от моята раса. И все пак, когато ме гледаше, като че ли не гледаше мен. Аз не срещах очите му. Разглеждах радиото на масата с привидно разсеян интерес.
— Не може да се вярва на всичко, което се чува по това радио — каза той весело. — Все пак ми се струва, че тук, в Мишнори, ще имате известна нужда от сведения и съвети.
— Изглежда, че има много хора, готови с охота да ми дават и едното, и другото.
— А по-добре е да бъдат много, нали? Десет са по-надеждни отколкото един. Извинявайте, забравих, че не трябва да си служа с кархидейски. — Той продължи на орготейски: — Изгнаниците не бива никога да говорят на родния си език; той звучи горчиво в устата им. А този език, мисля, по подхожда за предател: капе от зъбите като захарен сироп. Господин Ай, аз имам право да ви благодаря. Вие направихте услуга както на мен, така и на моя стар приятел и кемърин Аш Форет, и от негово и мое име настоявам за това право. Признателността ми ще бъде във формата на съвет. — Естравен помълча; аз не казвах нищо. Никога не бях го чувал да си служи с такава груба, надута учтивост и нямах представа какво значеше тя. Той продължи: — В Мишнори вие сте такъв, какъвто не бяхте в Ерхенранг. Там казваха, че сте; тук ще кажат, че не сте. Вие действувате като оръдие на една клика. Съветвам ви да внимавате, когато се оставяте да ви използуват. Съветвам ви да разберете какво представлява вражеската клика и кои са те и никога да не им позволявате да ви използуват, защото няма да ви използуват за добро.
Той се спря. Исках да го помоля да бъде по-конкретен, но каза: „Сбогом, господин Ай“, обърна се и излезе. Стоях вцепенен. Този човек беше като електрически удар — за нищо не можеш да се уловиш и не знаеш какво те е ударило.