Естравен безспорно бе развалил настроението ми на спокойно самодоволство, с което бях изял закуската си. Аз се приближих до тесния прозорец и погледнах навън. Снегът бе поизтънял. Той беше красив, виейки се на бели парцали и рояци, като валеж на черешов цвят в овощните градини на моето отечество, когато пролетният вятър се спуща по зелените склонове на Борландия, гдето съм роден: на Земята, топлата Земя, където дърветата цъфтят напролет. Изведнъж почувствувах дълбока тъга и носталгия. Две години бях прекарал на тази проклета планета, а третата зима бе започнала, преди още да настъпи есента — месеци, безкрайни месеци на жесток студ, лапавица, лед, вятър, дъжд, сняг, студ, студ вътре, студ до костите и мозъка на костите. И през всичкото това време оставен сам на себе си, чужд и изолиран, без нито един, комуто да мога да се доверя. Клети Генли, да плачем ли? Видях как Естравен излезе от къщата на улицата, тъмна, смалена фигура върху еднообразната, смътна сивкава белота на снега. Той се огледа, оправи хлабавия колан на своя хиб — нямаше палто. Пое по улицата, крачейки с пъргава, видима грация, с бързина, която го правеше да изглежда в тоя момент единственото живо същество в цял Мишнори.
Обърнах се отново към топлата стая. Нейните удобства бяха старомодни и простовати, меките кресла, леглото, отрупано с кожи, килимите, драпираните завеси, калъфите, подплатите.
Облякох зимния си балтон и излязох да се разходя в неприветливо настроение, в един неприветлив свят.
Тоя ден трябваше да обядвам със сътрапезниците Обсъл и Йегей и с други, с които се бях запознал предната вечер, и да бъда представен на някои, които не познавах. Обедът се сервира обикновено от бюфет и го ядеш прав, може би за да не чувствуваш, че си прекарал целия ден седнал на маса. За този официален случай обаче до масата бяха сложени столове, а бюфетът беше огромен, осемнайсет-двайсет горещи и студени блюда, главно разновидности от яйца на субе и хлебна ябълка. Там, преди да влезе в сила забраната върху разговорите, Обсъл ми подхвърли, докато отрупваше чинията си с пържени яйца от субе: „Знаете ли, човекът на име Мерсен е шпионин от Ерхенранг, а Гаум е явен агент на Сарфа.“ Той говореше непринудено, засмя се, като че бях дал някакъв забавен отговор, и премина към солената черна риба.
Аз нямах представа какво е Сарфът.
Когато хората почнаха да сядат около масата, влезе някакъв млад човек и поговори с домакина, Йегей, който после се обърна към нас.
— Новина от Кархида — каза той. — Тази сутрин на крал Аргавен се родило дете и след един час умряло.
Настана мълчание, после — шепот, а след това красивият мъж на име Гаум се засмя и вдигна бирената си чаша.
— Дано всички крале на Кархида да живеят толкова! — провикна се той.
Някои вдигнаха чаши с него в отговор на пожеланието му, ала повечето не пиха.
— Позор на Меш, да се смееш на смъртта на дете! — промърмори един пълен старец в червено, който седна тежко до мен; той беше с гамаши, набрани около бедрата му като пола, с навъсено от възмущение лице.
Започна спор кой от кемърин-синовете си Аргавен би могъл да определи за свой наследник — защото той отдавна бе минал четиридесетте и сега сигурно нямаше да има дете от своята плът — и колко време може да остави Тайб за регент. Някои смятаха, че регентството ще бъде отменено веднага, други се съмняваха.
— Какво мислите вие, господин Ай? — запита ме човекът на име Мерсен, когото Обсъл бе посочил като кархидейски агент и следователно по всяка вероятност един от хората на Тайб. — Вие току-що сте дошли от Ерхенранг, какво се говори там за тия слухове, че Аргавен фактически е абдикирал без официално съобщение, предал шейната на своя братовчед?
— Ами чух такъв слух, да.
— Смятате ли, че е основателен?
— Нямам представа — отговорих аз и в тоя момент домакинът се намеси, като подхвърли нещо за времето; защото гостите бяха започнали да ядат.
След като слугите разчистиха чиниите и огромния куп останки от печени и солени неща от бюфета, всички насядахме около дългата маса; поднесоха ни малки чашки със силна напитка, викат й жива вода, и взеха да ме отрупват с въпроси.
Откакто ме бяха разпитвали лекарите и учените от Ерхенранг, не ми се беше случвало да заставам лице срещу лице с група хора, които да искат да отговарям на въпросите им. Малцина кархидейци, дори рибарите и земеделците, с които бях прекарал първите си месеци, бяха пожелали да задоволят любопитството си — което често биваше силно, — като просто ме разпитват. Тия тук говореха заплетено, високомерно, със заобикалки; не обичаха въпроси и отговори. Спомних си за крепостта Отерхорд, какво бе казал Факс Тъкача за това… Дори специалистите бяха ограничавали въпросите си до чисто физиологически теми, като функционирането на жлезите и кръвоносната система, по което се различавах най-много от нормалните гетенейци. Никога не бяха ме разпитвали например как неизменната половост на моята раса влияе на нейните социални отношения, как се справяме с нашия „непрекъснат кемър“. Те слушаха, когато им разказвах; психолозите слушаха, когато им разправях за мисловната реч; но никой от тях не бе се осмелил да зададе достатъчно общи въпроси, за да си състави задоволителна представа за земното или вселенското общество — с изключение може би на Естравен.