Естравен бе разговарял радушно на трапезата; сега, седнал срещу мен до камината, той мълчеше. Макар и да бях от близо две години на Зима, аз все още не можех да гледам жителите на планетата през собствените им очи. Опитвах се, но усилията ми се свеждаха до това, че неловко виждах гетенееца преди всичко като мъж, а после като жена, причислявайки го към ония категории, които са колкото несъвместими с неговата природа, толкова съществени за моята. Например, докато посръбвах димящата кисела бира, си мислех, че на трапезата Естравен се държеше като жена — с изключителен чар, такт и лекота, привлекателно и умело. Може би именно тази нежна, ласкава женственост ми вдъхваше отвращение и недоверие към него. Защото ми беше невъзможно да си го представя като жена — този мургав, язвителен, влиятелен индивид близо до мен в озарения от огъня мрак, и все пак винаги, когато го виждах като мъж, чувствувах някаква лъжливост, измама: дали в него или в отношението ми към него. Гласът му беше мек и доста звучен, но не дълбок, едва ли можеше да се нарече мъжки глас, а и едва ли можеше да се нарече женски… но какво казваше той?
— Съжалявам — бяха думите му, — че се наложи да отлагам толкова дълго това удоволствие да дойдете у дома ми; и не по-малко се радвам, че вече не може да става въпрос за взаимно покровителство.
За момент това ме смути. Наистина досега той ме бе покровителствувал в двореца. Дали си мислеше, че аудиенцията, която ми бе уредил с краля утре, ме е издигнала наравно с него?
— Не ви разбирам — рекох аз.
При тези думи той замълча, очевидно също смутен.
— Е, трябва да разберете — проговори най-после, — щом като сте тук… трябва да разберете, че вече не се застъпвам за вас пред краля.
Той говореше така, като че се срамуваше от мен, а не от себе си. Сигурно придаваше някакво значение на поканата си и на приемането й от мен, което аз не бях схванал. Но моята грешка беше в държането, а неговата — в етиката. Отначало помислих просто, че съм имал право да не се доверявам на Естравен. Той беше не само ловък и влиятелен, но и вероломен. През всички тия месеци в Ерхенранг той именно ме бе слушал, той бе отговарял на въпросите ми, пращал лекари и инженери да удостоверят чуждоземността на моята физика и на моя кораб, представял ме бе на хора, които трябваше да познавам, и постепенно ме бе издигнал от положението на фантастично чудовище през първата година до сегашното ми признаване като тайнствен Пратеник, комуто предстои да бъде приет от краля. Сега, когато ме бе възвисил до такава знаменитост, той неочаквано и невъзмутимо съобщаваше, че оттегля подкрепата си.
— Вие ме подведохте да се осланям на вас…
— Сгреших.
— Сигурно, след като уредихте тази аудиенция, не сте се изказали благосклонно за мисията ми пред краля, както… — имах благоразумието да не добавя „обещахте“.
— Не мога.
Бях много ядосан, но не забелязах у него нито яд, нито разкаяние.
— Ще ми кажете ли причината?
След малко той произнесе: „Да“, а после пак замълча.
През паузата аз започнах да си мисля, че един неопитен и беззащитен чужденец не бива да пита за причини министър-председателя на едно кралство, особено щом не разбира и може би никога няма да разбере тънкостите на властта и тайните на управлението в това кралство. Несъмнено всичко това беше въпрос на шифгретор — престиж, добро име, място, чувство за собствено достойнство, непреводимия и крайно важен принцип за обществения авторитет в Кархида и всички цивилизации на Гетен. А в такъв случай не бих го разбрал.
— Чухте ли какво ми каза кралят на днешната церемония?
— Не.
Естравен се наведе над огнището, вдигна биреното менче от горещата пепел и напълни отново халбата ми. Той не каза нищо повече, затова аз вметнах:
— Кралят не ви е говорил в мое присъствие.
— Нито в мое — вметна той.
Най-после разбрах, че не съм схванал още нещо. Проклинайки женственото му шикалкавене, аз рекох:
— Да не би да искате да кажете, велможе Естравен, че сте загубили благоразположението на краля?
Струва ми се, че тук той се ядоса, но не продума нищо, от което да проличи това, само:
— Нищо не искам да ви кажа, господин Ай.
— Бога ми, а как ми се иска да ми кажете нещо!
Той ме изгледа с любопитство.
— Е, тогава да го формулираме така. Има някои личности в двора, които, според вашия израз, се радват на благоразположението на краля, но не са благоразположени към вашето присъствие или към мисията ви тук.
„И значи ти бързаш да се присъединиш към тях, да ме продадеш, за да спасиш кожата си“, помислих си аз, но нямаше смисъл да го казвам гласно. Естравен беше човек на двореца, политик, а аз — глупак, който му вярва. Дори в двуполово общество политикът много често не е цялостен човек. Поканата му да вечерям с него показваше, че той мисли, че ще приема, измяната му така леко, както я бе извършил. Спасяването на престижа явно е по-важно от честността. Затова се осмелих да кажа: