На вечеря Шусгис обясни: има йомешко тържество, Празник на Светиите и Поддържниците на трона, та се очаква в храмовете да се появят висши представители на Сътрапезничеството. Той обясни също държането на Естравен много хитро, като държане на човек, някога властен, а сега паднал, който се улавя за всяка възможност да влияе на хората или на събитията — с течение на времето все по-неблагоразумно, все по-отчаяно, и сам знае, че изпада в безсилно безличие. Съгласих се, че само така може да се обясни неспокойното, почти безумно държане на Естравен. Безпокойството му обаче ме бе заразило. През цялата тая дълга и тягостна вечеря се чувствувах някак притеснен. Шусгис говореше безспир на мен и на многото служители, адютанти и блюдолизци, които седяха на трапезата му всяка вечер; никога не бях го виждал толкова бъбрив, толкова неуморно весел. Когато вечерята свърши, беше вече твърде късно да излизам отново, пък и празненството заангажира всички сътрапезници до след полунощ, каза Шусгис. Реших да оставя вечерята и си легнах рано. Някъде между полунощ и зори ме събудиха непознати хора, уведомиха ме, че съм под арест, и ме откараха под въоръжена стража в затвора Кундершаден.
Кундершаден е една от малкото много стари постройки, останали в Мишнори. Често я бях забелязвал, когато обикалях града — продълговата, мръсна, неугледна сграда с много кули, изпъкваща сред бледите масивни и тромави корпуси на сътрапезническите здания. И точно такава, каквата изглежда и както я наричат. Затвор. Не параван на нещо друго, фасада или псевдоним, а неподправена, действителна, това, което се крие зад думите.
Пазачите, все яки, едри хора, ме прекараха през коридорите и ме оставиха сам в една малка стаичка, много мръсна и много ярко осветена. След няколко минути се приближи друг отряд пазачи, който придружаваше някакъв човек с мършаво лице и властен вид. Той освободи всички освен двама. Запитах го ще ми бъде ли позволено да известя сътрапезника Обсъл.
— Сътрапезникът знае за вашето арестуване.
— Знае ли? — възкликнах много глупаво.
— Моите началници действуват, разбира се, по нареждане на Тридесет и тримата… Сега ще бъдете подложен на разпит.
Пазачите ме уловиха за ръцете. Възпротивих им се, като креснах гневно:
— Готов съм да отговарям каквото ме питате, оставете тия заплахи!
Човекът с мършавото лице не обърна никакво внимание, а повика още един пазач. Тримата ме вързаха с ремъци за една сгъваема маса, съблякоха ме и ми инжектираха, предполагам, някой от препаратите, които те принуждават да кажеш истината.
Не зная колко продължи разпитът, нито за какво се отнасяше, защото през цялато време бях упоен повече или по-малко дълбоко и нищо не си спомням. Когато дойдох на себе си, нямах представа колко време съм бил в Кундершаден: четири или пет дни, ако се съди по физическото ми състояние, но не бях сигурен. Известно време след това не знаех нито кой ден от месеца е, нито кой месец е и много бавно започнах да се ориентирам в заобикалящата ме обстановка.
Намирах се в керванен камион, много подобен на камиона, който ме бе прекарал през Каргав до Pep, но във фургона, а не в кабината. С мен имаше още двайсет-трийсет души, трудно ми беше да определя колко, тъй като нямаше прозорци и светлина влизаше само през процеп в задната врата, преградена с четворна стоманена мрежа. Очевидно пътувахме вече от доста време, когато съзнанието ми се избистри, защото мястото на всеки беше горе-долу определено и миризмата от изпражнения, повръщане и пот вече бе стигнала дотам, че нито се увеличаваше, нито намаляваше. Никой не познаваше никого от останалите. Никой не знаеше къде ни караха. Почти не говорехме. За втори път ме затваряха на тъмно с безропотни, обезверени жители на Оргорейн. Сега разбирах предзнаменованието — първата ми нощ в тази страна. Не бях обърнал внимание на оная черна изба и бях тръгнал да търся същността на Оргорейн над земята, на дневна светлина. И естествено, нищо не бях видял реално.
Усещах, че камионът се движи на изток, и не можах да се отърся от това впечатление дори когато се изясни, че отива на запад, все по-навътре и по-навътре в Оргорейн. Магнетичните и ориентировъчни подсетива на човека грешат на други планети; когато разумът не иска или не може да компенсира тия грешки, резултатът е дълбоко объркване, чувството, че буквално всичко е с главата надолу.