Един ден — третия, мисля, — когато камионът стоя неподвижен с часове и се чудех дали просто не са ни оставили да изгнием на някое пусто място, един от тях ми заговори. Заразправя ми дълга история за някаква фабрика в Южен Оргорейн, където работел, и как си имал неприятности с някакъв надзирател. Говореше ли, говореше с тихия си, монотонен глас и все слагаше ръката си върху моята, сякаш да се увери, че внимавам. Слънцето клонеше на запад и докато стояхме обърнати обратно на банкета на пътя, през прозореца-процеп влезе сноп лъчи; изведнъж дори в задната част на килията ни просветля. Забелязах някакво момиче, мръсно, хубавичко, глупаво, уморено момиче, което ме гледаше в лицето, докато разговаряше и се усмихваше свенливо, търсейки утешение. Младата орготейка беше в кемър и чувствуваше влечение към мен. За пръв път някой от тях ми искаше нещо, а аз не можех да го дам. Станах и се приближих до прозореца-процеп, уж да взема въздух и да погледна навън, и дълго време не се върнах на мястото си.
Тая нощ камионът ту се изкачва, ту се спуща по дълги стръмнини. От време на време се спираше необяснимо. При всяко спиране извън стоманените стени на нашата килия се възцаряваше ледена, ненарушима тишина, тишината на необятните пущинаци, на височините. Тая в кемър продължаваше да стои до мен и да се мъчи да ме докосне. Отново станах и дълго време стоях прав, притиснал лице в стоманената мрежа на прозореца, дишайки чист въздух, който режеше гърлото и гърдите ми като бръснач. Ръцете ми, притиснати в металната врата, изтръпнаха. Най-после разбрах, че са замръзнали или скоро ще замръзнат. Дъхът ми бе образувал малко ледено мостче между моите устни и мрежата. Наложи се да разчупя това мостче с пръсти, за да мога да се отдръпна. Когато се сгуших между другите, започнах да треперя от студ, треперене, каквото не бях изпитвал, разтърсващи, мъчителни спазми като гърчове на треска. Камионът потегли отново. Шумът и движението създаваха илюзия за топлота, разпръсквайки тая дълбока, ледена тишина, но на мен все още ми беше толкова студено, че тая нощ не можах да заспя. Струваше ми се, че почти цяла нощ сме на доста голяма височина, но трудно можеше да се определи, защото дишането, пулсът и енергичността не са надеждни показатели при тия обстоятелства.
Както научих впоследствие, нея нощ сме прекосявали Сембенсиенските планини и в проходите трябва да сме стигали над девет хиляди стъпки височина.
Аз не страдах особено от глад. Последното ядене, което си спомнях, беше оная дълга и тягостна вечеря в къщата на Шус-гис; трябва да са ме хранили в Кундершаден, но нямах никакъв спомен за това. Яденето, изглежда, не беше част от това съществуване в стоманената килия и аз не мислех често за него. Жаждата, от друга страна, беше едно от постоянните условия на живот. Веднъж дневно при спиране се махаше резето на капака, очевидно сложен за тая цел на задната врата; един от нас пропъхваше през него пластмасовата дамаджана и скоро му я пъхваха обратно пълна, с нея влизаше за малко полъх на леден въздух. Нямаше начин да измерваме водата, която си деляхме. Дамаджаната минаваше от човек на човек и всеки поемаше по три-четири солидни глътки, преди ръката на следващия да се протегне към нея. Никой отделен човек или група не изпълняваше ролята на разпределител или пазител; никой не гледаше да остане глътка за човека, който кашляше, макар че сега той имаше висока температура. Веднъж предложих това и хората около мен кимнаха в знак на одобрение, но нищо не излезе. Водата се поделяше горе-долу поравно — никой не се опитваше да вземе повече от пая си — и се свършваше за няколко минути. Веднъж на последните трима, до предната стена на килията, не се падна нищо, тъй като дамаджаната се бе пресушила, докато стигне до тях. На другия ден двама от тях настояваха да бъдат първи по ред и така стана. Третият лежеше сгушен в ъгълчето си отпред, без да помръдне, и никой не се погрижи той да получи дяла си. Защо не се опитах аз? Не зная. Това стана през четвъртия ден. Ако бяха пропуснали мен, не съм уверен дали бих направил усилие да взема пая си. Аз чувствувах жаждата и страданията му, жаждата и страданията на болния и на другите почти толкова, колкото и своите. Не можех да направя нищо за тия страдания и затова като всички ги приемах спокойно.