Зная, че хората може да се държат много различно при едни и същи обстоятелства. Тези бяха орготейци, хора, приучени от рождение на тегоба, покорство, подчинение на една обща цел, определена отгоре. Качествата независимост и решителност са притъпени у тях. Те не бяха и много способни да се гневят. Образуваха помежду си едно цяло: всеки чувствуваше това и то им беше убежище и истинска утеха през нощта, тази цялостност на сгушената група, всеки от която черпеше живот от другите. Но това цяло нямаше водач, то беше безглаво, пасивно.
Хора с по-силна воля биха се държали много по-достойно: биха разговаряли повече, делили водата си по-справедливо, оказвали по-голяма помощ на болните и поддържали по-висок дух. Не зная. Зная само какво беше в тоя камион.
На петата сутрин, ако сметката ми е вярна, от деня, когато се свестих в камиона, той спря. Чух отвън говор и подвиквания. Махнаха външните резета на стоманените задни врати и ги разтвориха широко.
Един по един допълзяхме до тоя отворен край на стоманената килия, някои на четири крака, и скочихме или се свлякохме с пълзене на земята. Двайсет и четирима. Двамата умрели — старият труп и един нов, оня, който два дни не бе получавал вода — бяха измъкнати.
Навън беше студено, толкова студено, а бялата слънчева светлина върху белия сняг — толкова ослепителна, че ни беше много мъчително, когато напуснахме зловонното убежище на камиона, и някои от нас дори се разплакаха. Стояхме скупчени до големия камион, всички голи и вонящи, нашето малко цяло, нашата нощна общност изложена на болезнената, ярка дневна светлина. Разделиха ни, накараха ни да се строим в редица и ни поведоха към една постройка на няколкостотин крачки от нас. Металните стени и заснеженият покрив на сградата, снежната равнина навред наоколо, голямата планинска верига, проснала се под изгряващото слънце, необятното небе — всичко като че трептеше и блестеше от прекомерната светлина.
Наредихме се да се мием на едно голямо корито в паянтова колиба; най-напред всеки пиеше от водата за миене. После ни вкараха в главното здание и ни раздадоха долни ризи, сиви плъстени ризи, бричове, гамаши и плъстени ботуши. Един пазач проверяваше имената ни по списък, докато влизахме един подир друг в трапезарията, където заедно със сто или повече други облечени в сиво насядахме около завинтени за пода маси и ни дадоха закуска: каша от някакви зърна и бира. След това всички, новите и старите затворници, ни разделиха на групи от по дванайсетима. Моята група бе отведена в една дъскорезница на няколкостотин крачки, зад главната сграда, вътре в оградата. На известно разстояние извън оградата започваше гора, която покриваше вълнистите хълмове в северна посока, додето стигаше окото. Под наставленията на нашия пазач пренасяхме и трупахме нарязани дъски от дъскорезницата в един огромен сайвант, където се съхраняваше дървен материал през зимата.
Не беше лесно да вървиш, да се навеждаш и да вдигаш тежести след дните, прекарани в камиона. Не ни оставяха без работа, но и не ни пресилваха. На обед ни дадоха по купичка неферментирало варено зърно, орш; преди залез ни върнаха в бараките на вечеря — каша с малко зарзават и бира. На мръкване ни заключиха в общата спалня, която цяла нощ стоя напълно осветена. Спяхме на рафтове, широки пет стъпки, наредени на два ката по цялата дължина на стените на помещението. Старите затворници се блъскаха за горния кат, който беше за предпочитане, понеже топлината се вдига нависоко. За завивка всеки получи на вратата спален чувал. Това бяха груби, тежки торби, вмирисани от чужда пот, но добре изолирани и топли. Недостатъкът им за мен беше в това, че бяха къси. Гетенеец със среден ръст можеше свободно да пъхне вътре главата си и цялото си тяло, ала аз не можех; не можех и да се изпъна с цял ръст на спалния рафт.
Мястото се наричаше Трета доброволческа ферма и преселническа агенция на сътрапезничеството Пулефен. Пулефен, тридесети окръг, е в най-северозападния край на обитаемата зона на Оргорейн, граничещ с планините Сембенсиен, река Езагел и морския бряг. Тази област е рядко населена, без големи градове. Най-близкият град до нас беше Туруф, на няколко мили в югозападна посока; аз изобщо не го видях. Фермата се намираше в края на голяма ненаселена гориста област, Таренпет. Разположена твърде на север за по-големите дървета — хемен, серем или черен вейт, гората се състоеше само от един дървесен вид — чворесто, нискостъблено иглолистно дърво със сиви иглици, високо десет-дванайсет стъпки, наричано тор. При все че броят на местните видове, растителни или животински, на Зима е необикновено малък, количеството на всеки вид е много голямо: само в тая гора имаше хиляди квадратни мили торови дървета и почти нищо друго. Дори пущинаците там се стопанисват грижливо и макар че тая гора се сечеше от векове, нямаше оголени места, мъртвило от пънове, ерозирани склонове. Изглежда, за всяко дърво в нея се държеше сметка и нито една стърготинка от нашата дъскорезница не оставаше неоползотворена. Към фермата имаше малка фабрика и когато времето не позволяваше да се излиза в гората, работехме в дъскорезницата или във фабриката, където обработвахме и пресовахме трески, кора и дървесни стърготини в различни форми и извличахме от изсъхналите торови иглици смола, използувана в производството на пластмаси. Работеше се здравата, но не ни претоварваха. Ако отпускаха малко повече храна и по-добро облекло, голяма част от работата щеше да бъде приятна, но през повечето време ние бяхме толкова гладни и премръзнали, че не можехме и да мислим за удоволствия. Пазачите рядко биваха груби и никога жестоки. По-скоро безстрастни, небрежни, непохватни и в моите очи женствени — не в смисъл на нежност и прочие, а тъкмо в обратния смисъл: грубовата, мазна пълнота, закръглена тромавост. Освен това за пръв път, откакто бях на Зима, сред другарите си затворници, имах чувството, че съм мъж между жени или между евнуси. Затворниците се отличаваха със същата отпуснатост и грубост. Те трудно можеха да се различат един от друг; емоционалният им тонус изглеждаше винаги нисък, приказките им — тривиални. Отначало помислих тази безжизненост и еднаквост за последица от липсата на храна, топлина и свобода, но скоро разбрах, че се касае за нещо по-специфично; то беше резултат от медикаментите, давани на всички затворници, за да не встъпват в кемър.