Спомням си, обмислях как да се държа с инспектора при следващия разпит. Най-напред щях да обещая да отговарям честно на всичко, което ме питат, без медикаменти; а после щях да му кажа: „Господине, не виждате ли колко е безполезно да чуете отговор на неуместен въпрос?“ Тогава инспекторът щеше да се превърне на Факс, със златната верижка на гадател около шията, и аз щях да водя дълъг, много приятен разговор с Факс, следейки същевременно капенето на киселина от една тръбичка във вана от дървени трески на прах. Разбира се, когато влязох в стаичката, където ни разпитваха, помощникът на инспектора разтвори яката ми и направи инжекцията, преди да успея да проговоря, и единственото, което помня от този сеанс — а може би споменът ми е от някой предишен, — беше инспекторът, уморен на вид млад орготеец с мръсни нокти, който ми казваше мрачно: „Трябва да отговаряте на въпросите ми на орготейски, не бива да говорите на никакъв друг език. Трябва да говорите на орготейски.“
Амбулатория нямаше. Законът на фермата беше: „Работи или умри.“ Но всъщност имаше известна снизходителност — паузи между работа и смърт, отпускани от пазачите. Както казах, те не бяха жестоки; но не бяха и благодушни. Бяха небрежни и гледаха през пръсти, стига сами да си нямаха неприятности. Те позволяваха на мен и на друг един да стоим в спалнята, просто ни оставяха там в спалните ни чували уж по недоглеждане, когато беше ясно, че не можем да се държим на крака. Аз бях много зле след последния разпит; другият, човек на средна възраст, имаше някакво разстройство или заболяване на бъбрека и издъхваше. Тъй като не можеше да умре веднага, разрешиха му да остане известно време на спалния рафт, за да свърши тая работа.
Помня го най-ясно от всичко друго в Пулефенската ферма. Физически той беше типичен гетенеец от Големия континент, късокрак и късорък, със солиден пласт подкожна тлъстина, която дори въпреки болестта му придаваше пригладена закръгленост на тялото. Той имаше малки крака и ръце, доста широки бедра и широки гърди. Кожата му беше тъмноръждивокафява, черната му коса — изящна и вълнеста, лице — широко, с дребни, силни черти, скули — изпъкнали. Този тип има известна прилика с различните изолирани земни групи, живеещи на много големи височини или в арктическите области. Казваше се Асра; беше дърводелец.
Разговорихме се.
Асра, мисля, нямаше нищо против да умре, но се боеше от смъртта; мъчеше се да отвлече вниманието си от страха.
Нас не ни свързваше почти нищо освен близостта ни до смъртта, а именно на тази тема не ни се говореше; тъй че доста време не се разбирахме добре. Това нямаше значение за него. Аз, по-млад и недоверчив, търсех съчувствие, разбиране, обяснение. Но не получих обяснение. Просто разговаряхме.
Нощем спалнята на лагера беше нетърпимо светла, претъпкана и шумна. Денем осветлението се угасяше и голямото помещение ставаше тъмно, пусто, тихо. Ние лежахме близо един до друг на спалния рафт и разговаряхме тихо. Асра най-обичаше да разправя дълги, заплетени истории за младостта си в една сътрапезническа ферма в Кундерерската долина, просторната, прекрасна равнина, през която бях пътувал, за да дойда от границата в Мишнори. Езикът му беше цветист и си служеше с много имена на хора, места, обичаи, уреди, чието значение не знаех, затова рядко схващах друго освен потока на спомените му. Когато се чувствуваше по-доб-ре, обикновено около обед, го помолвах да ми разкаже някаква легенда или приказка. Болшинството гетенейци са натъпкани с такива неща. Тяхната литература, макар и да съществува в писмена форма, се състои предимно от живи устни предания, и в този смисъл всички са грамотни. Асра знаеше основната орготейска литература, Късите разкази за Меш, легендата за Парсид, части от големите епоси и подобното на роман сказание за Морските търговци. Тях, както и откъси от местния фолклор, запомнени от детинство, той предаваше с мекия си, плавен говор, а после, когато се умореше, ме помолваш и аз да му кажа нещо. „Какво разправят в Кархида?“ — питаше той, разтривайки краката си, които го измъчваха ту с продължителни и тъпи, ту с внезапни остри болки, и извръщаше към мен лице с неизменно свенлива, лукава, търпелива усмивка.
Веднъж казах:
— Зная една история за хора, които живеят в друг свят.
— Какъв свят ще да е този?
— Общо взето, като тоя; но той не обикаля около вашето слънце. Обикаля около звездата, която вие наричате Селеми. Тя е жълта звезда като слънцето ви, и в оня свят, под онова слънце, живеят други хора.
— Има го в Сановийското учение, това за другите светове. Когато бях малък, в нашето Огнище се отбиваше един стар налудничав сановииски жрец и разправяше на децата всички тези неща, къде отивали лъжците, когато умрат, къде самоубийците и къде крадците — там отиваме всички, и аз, и вие, на едно от тия места, а?