Сега бях в опасност, а ако са ме видели да влизам в посолството — в непосредствена опасност. От вратата му отидох право на пристанището за кервани от Южната страна и преди пладне същия ден, Одстрет Сусми, напуснах Мишнори така, както бях влязъл в него — като носач-товарач на камион. Имах у себе си старите разрешителни, малко преправени, за да се пригодят към новата работа. Фалшифицирането на документи е рисковано в Оргорейн, където те се проверяват по петдесет пъти на ден, но макар и рисковано, не е рядко, а и старите ми приятели на Рибния остров ме бяха посветили в тънкостите му. Неудобно ми бе да нося лъжливо име, но нищо друго не би ме спасило и не бих прекосил благополучно цял Оргорейн, за да се добера до брега на Западното море.
Когато керванът минаваше с грохот през Кундерерския мост и излизаше от Мишнори, всичките ми мисли бяха там, на запад. Есента вече вървеше към зима и трябваше да стигна целта си, преди пътищата да се затворят за бързия транспорт и докато все още има смисъл да отида там. Бях виждал Доброволческа ферма в Комсвошом, когато служех в Синотската администрация, и бях разговарял с бивши затворници от фермите. Видяното и чутото сега ми тежеше на душата. Пратеникът, толкова чувствителен към студ, че носеше палто, когато температурата минаваше трийсет градуса, нямаше да преживее зимата в Пулефен. Тъй че необходимостта ме караше да бързам, ала керванът ме бавеше, влачейки се от град на град северно и южно от пътя ми, товарейки и разтоварвайки, тъй че ми бе необходим половин месец, за да стигна до Етуен, при устието на река Езагел.
В Етуен ми провървя. Разговаряйки с хора в Дома за приходящи, научих за търговията с кожи по реката, как ловци с разрешителни сновели нагоре-надолу с шейни или ледолодки през Теренпетската гора почти чак до Ледовете. От разказите им за капани се роди идеята ми да стана ловец. В Кермската земя, както и във вътрешността на Гобрин има пестри с бяла козина; те обичат места, облъхвани от ледниците. Ловил съм ги на млади години в торовите гори на Керм, защо да не ги ловя и сега с капани в торовите гори на Пулефен?
В тоя далечен западен и северен край на Оргорейн, в обширните диви земи западно от Сембенсиенските планини хората се движат сравнително свободно, защото няма достатъчно инспектори да задържат всички. Останки от някогашната свобода все още съществуват там през Новата ера. Етуен е мрачно пристанище, построено на сивите скали в Езегелския залив; из улиците вее дъждоносен морски вятър и хората са сурови, общителни моряци. Спомням си със задоволство за Етуен, където съдбата се оказа милостива към мен.
Купих ски, ракети-снегоходки, капани и провизии, получих от Сътрапезническото бюро ловно позволително, пълномощно, лична карта и прочие и поех пеш нагоре по течението на Езагел с група ловци, водени от един старец на име Маврива. Реката не беше още замръзнала и по пътищата още имаше превозни средства, защото дори по това време, последния месец от годината, по този полегат бряг валеше по-често дъжд, отколкото сняг. Повечето ловци изчакваха да настъпи напълно зимата и през месец Терн тръгваха към горното течение на Езагел с ледолодка, но Маврива възнамеряваше да се задълбочи на север рано и да постави капаните си, когато пестрите при преселването си започнат да се спущат в горите. Маврива познаваше Вътрешността, Северен Сембенсиен и Огнените хълмове не по-зле от всеки друг, и в ония дни, пътувайки нагоре по реката, научих от него много неща, които впоследствие ми бяха полезни.
В град Туруф се отделих от групата, преструвайки се на болен. Тя продължи на север, след което аз поех сам на североизток, към високите предпланини на Сембенсиен. Използувах няколко дни да изучавам местността, а после, като скрих почти всичко, което носех, в една скътана долина на дванайсет-тринайсет мили от Туруф, се върнах в града, приближавайки се пак от юг, и този път влязох в него и се настаних в Дома за проходящи. Уж като подготовка за ловен поход купих отново ски, снегоходки и провизии, кожена раница и зимно облекло; също печка „Чейб“, палатка от няколко ката кожи и лека шейна, за да натоваря всичко на нея. Сега вече не ми оставаше нищо друго, освен да чакам дъждът да се превърне в сняг и калта — в лед; не чаках дълго, защото пътят от Мишнори до Туруф ми бе отнел повече от един месец. На Архад Терн зимата настъпи със студове и заваля очакваният от мен сняг.