— Умрял затворник, казаха ми да го махна от спалнята. Къде да го сложа?
— Не зная. Изнеси го навън. Под някой покрив, за да не го затрупа снегът, та напролет при топенето да изплува и да се размирише. Вали педетия. — Подразбираше се това, което наричаме сняг-сов, дебел, мокър сняг, най-хубавата новина за мен.
— Добре, добре — казах и измъкнах товара си навън, зад ъгъла на бараките, за да не му се мярна пред очите. Отново вдигнах Ай на раменете си, вървях няколкостотин крачки в североизточна посока, покатерих се на обезвредената ограда, свалих товара си, скочих долу, на свобода, вдигнах пак Ай и поех колкото можех по-бързо към реката. Не бях се отдалечил много от оградата, запищя свирка и прожекторите пламнаха. Снегът валеше толкова силно, че ме скриваше, но недостатъчно, за да заличи стъпките ми за няколко минути. Все пак, когато стигнах реката, още не бяха налучкали следите ми. Тръгнах на север по разчистеното пространство под дърветата или през водата, когато нямаше разчистено пространство; реката, буен малък приток на Езагел, още не беше замръзнала. Сега, в зори, започваше да се вижда добре и вървях бързо. Бях в пълен дот, тъй че Пратеникът, макар и дълъг, неудобен товар, не ми се струваше тежък. Следвайки потока през гората, стигнах до дерето, където се намираше шейната ми; привързах Пратеника за шейната, като натрупах багажа си около и върху него, докато го скрих добре, а над всичко метнах защитно платнище; после се преоблякох и похапнах от раницата си, защото вече ме глождеше големия глад, който се чувствува при продължително състояние на дот. След това поех на север по Главния горски път. Скоро ме настигнаха двама скиори.
Сега бях облечен и екипиран като ловец, затова им казах, че се мъча да догоня групата на Маврива, която през последните дни на Гренде заминала на север. Те познаваха Маврива и приеха обяснението ми, след като хвърлиха поглед на ловното ми позволително. Не очакваха да намерят бегълците в северна посока, защото северно от Пулефен няма нищо освен гората и Ледовете; а може би и изобщо не държаха много да намерят тия бегълци. Пък и защо да държат? Те продължиха и само след един час се разминахме пак, те вече се връщаха към фермата. Един от тях беше човекът, с когото бях стоял на нощна смяна. Той не бе виждал лицето ми, макар че половината нощ то беше пред очите му.
Когато се убедих, че окончателно са си отишли, свърнах от пътя и целия тоя ден описвах голям полукръг обратно през гората и предпланините източно от фермата; най-сетне, идейки от изток, от пущинака, стигнах закътаната долчинка над Туруф, където бях скрил всичката си излишна екипировка. Трудно се движех с шейна в такава нагъната местност, и то с такъв непосилен товар, ала снегът беше дълбок и вече се втвърдяваше, а и бях в дот. Трябваше да запазя това състояние, защото позволиш ли силата, придавана от дота, да отслабне, за нищо вече не те бива. Аз никога дотогава не бях поддържал дот повече от един час, но знаех, че някои от Старците умеят да запазят пълната му сила цяло денонощие и дори по-дълго, а сегашната ми нужда се оказа полезна добавка към моята тренировка. При дот човек не се безпокои много, и малкото тревога, която изпитвах, беше за Пратеника, който отдавна трябваше да се събуди от малката доза звукова упойка, която му бях дал. Той все не мърдаше, а нямах време да се занимавам с него. Дали тялото му беше толкова чуждо, че това, което представляваше за нас обикновена парализа, за него се е оказало смърт? Когато завъртиш колелото, трябва да внимаваш за думите си; а аз на два пъти го бях нарекъл умрял и го носех така, както се носят мъртъвци. Можех да си помисля, че действително пренасям през планините умрял човек и че на края моят късмет и неговият живот са отишли по дяволите.
Тогава щях да се потя и да ругая, и щеше да ми се струва, че силата на дота изтича от мен като вода от счупена стомна. Но аз продължих и силата не ме напусна, докато не стигнах скривалището в предпланините, разпънах палатка и направих каквото можех за Ай. Отворих кутия със свръххранителни бучки, повечето от които излапах, но няколко му дадох като бульон, защото изглеждаше, кажи-речи, умрял от глад. По ръцете и гърдите му имаше язви, подлютявани от мръсния спален чувал, в който лежеше. След като почистих тези рани и той легна затоплен в кожената торба, скрит доколкото зимата и пущинакът можеха да го скрият, нищо повече не ми оставаше да правя. Бе се свечерило и по-гъстият мрак, отплата за доброволното извикване на всички телесни сили, ме затрудняваше; трябваше да предоставя себе си и него на мрака.