Самият аз помнех добре тази история, защото след като Симо и Пехливанов ми я разказаха, аз я предадох лично на Младен. По това време още поддържахме отношения. Без да си помисли, че ще ми навреди, в типичния си стил Младен я разказа на Димата, естествено, с леки изменения. Беше му обяснил, че по пътя към тоалетната са подпрели главата на самия Пехливанов с чук. От своя страна Димата веднага попитал Пехливанов, дали е истина. Жоро побеснял, но бе хвърлил вината върху Таки, който обичаше да поукрасява подобни истории. По-късно когато и аз полюбопитствах за историята с чука, той призна за Митко Щангиста, но ми обясни, че в мелето не видял, а разбрал чак след като напуснали заведението.
— Нали се сещаш, че ако бях забелязал, щях, без да се замислям, да стрелям на месо — с агресивен тон се бе опитал да изтъкне тогава.
Всичко това беше минало. Опитният дипломат Методи отдавна бе изчезнал или поне така си мислеха наивниците. Никога не се бях съмнявал, че е мъртъв, а онази вечер Димата ми бе разказал как точно е станало и че го е научил, когато заедно с Маргина са подслушвали кабинета на Стоил, докато е обсъждал поръчката с хората си.
Макар и да работеха във вражески групировки, Методи и Стоил открай време поддържаха приятелски отношения. Именно те двамата донякъде се опитваха да опазят мира между ВИС и СИК. Лошото бе, че Стоил си повярва и реши да притежава и двете групировки накуп. Бяха се запознали с Таки покрай едно бронирано „Ауди“, което Методи бе поръчал, за да подсигури храненика си, малко след сблъсъка му с Пехливанов. Не си правеше никакви илюзии, че Пехливанов ще забрави за случката. Знаеше че е злопаметен и не прощаваше обиди.
Стоил беше стара лисица. Веднага бе надушил, че в Таки има хляб и че ролята му на клакьор не го устройва. Бе поканил на тайна среща него и Къро. Убедил и двамата, че трябва да вземат нещата в свои ръце. Като обикновени фигуранти на Методи, ги бе открехнал, че по всяко време може да ги изхвърли на улицата. Стоил бе заложил на това, че и двамата бяха живели много бедно и едва ли щяха да се върнат към мизерния начин на живот. Капанът бе щракнал.
И едните, и другите бяха си направили сметка какво печелят. Стоил знаеше, че отърват ли го от приятеля му Методи, ще може да сложи ръка на бизнеса му — и легален, и нелегален, който се управляваше съответно от Къро и Таки. Нещо, за което можеше само да си мечтае. На всичко отгоре щеше да се сдобие с нови дресирани кучета в тяхно лице.
Но двамата бездействаха и Стоил бе намерил оригинален начин. Беше се снабдил някъде от чужбина със смъртоносния щам на вируса на хепатит С. Обяснил, че е достатъчно само да бъде драснат със заразения предмет.
Методи наистина се разболя. Оказа се обаче че Стоил не е знаел нещо съществено за болестта. Фактът, че беше слаб и сух, но много жилав, го бе спасил. Явно щамът се развиваше добре само при пълните хора.
След няколкомесечно тежко боледуване Методи бе показал първите признаци на възстановяване. Наложило се Стоил да действа мълниеносно и да си свърши работата сам. Определено беше голям куражлия. Обадил се на полу-възстановения Методи, като му обяснил, че спешно трябва да се видят насаме с Бойко Борисов. Уж Бойко имал информация, че генерал Васил Василев, който по това време беше шеф на Националната полиция, искал да направи мащабна акция срещу дрогата. Самият главен секретар не смеел да я прекрати, за да не се дискредитира, но все щели да измислят нещо да спасят поне кокаина. Публична тайна беше, че откакто Бойко стана главен секретар, приемаше пари от Методи, за да пази кокаина, и се опитваше да го убеди да се откаже от бизнеса с хероин. Изтъкваше причината, че Европейските служби гледали с много по-лошо око на него. Все пак не трябвало да се допуска този тип пазари да се контролират от арабите, а парите трябвало да отиват при Големия бял брат.
Колкото странно да бе, като престъпник и бос от висок ранг, Методи бе изключително доверчив.
Беше се вързал и излязъл без лична охрана. Качил се в колата, с която Стоил бе дошъл лично да го вземе.
— Големи шубелии сте, трябваше да се обърна от шофьорската седалка и да го застрелям лично в челото. Какво направихте вие? После само го закопахте! — крещял Стоил по хората си от касетката, която Димата и Маргина като втрещени прослушали по-късно.
Онази нощ Димата ми бе цитирал дословно чутото от записа на касетата. И в гласа му долових възхищение от себе си, може би доволен, че по-късно сам се е справил със самия Стоил.
ГЛАВА 6
Петте черни G класи паркираха пред входа на „Най клуб“. В едната, която лично Пехливанов управляваше, се возехме двамата. В другата беше Пепи Щангата, или Фюрера, както го знаеха в подземния свят. Част от охраната ни и Кирчо Малкия бяха в останалите джипове, следвани от още няколко коли с наши момчета. Предвождаше ги Тупана, който по предварителни инструкции слезе първи, следван от хората си, и започнаха да ритат и удрят с юмруци насъбралите се отпред таксита. Не подозирахме никого от тях за скрит атентатор, но просто трябваше да направим нужното впечатление. Аз, Кирчо, Пепи и Пехливанов влязохме в заведението, плътно обградени от охранителите, които забиха по ъглите цялата охрана на заведението, след което разбутваха излизащите хора по стълбището и крещяха: „Дайте път!“.