Отделно от тях неколцина бодигардове наблюдаваха внимателно околното пространство за снайперисти, а няколко мъжаги носеха куфарчета в ръце. Така наречените тапи, измислени, за да заглушават евентуално поставени бомби и да предотвратят взривяването им с джиесем сигнал.
Към един часа следобед през централния вход с 200 км в час влетя чисто нов „Мерцедес 600“, навлезе по алеята и спря на границата, до която свещениците позволяваха близост до църквата. Десетина бодигардове веднага се появиха с кевларени одеяла. Заградиха отвсякъде слезлия от задната врата нисичък мъж и с бавна крачка се придвижиха към църквата. Едва когато влязоха вътре, всички разпознаха Големия Маргин. Беше толкова блед, че създаваше впечатление за безплътност. Не поздрави никого. Кимна едва забелижимо на главния свещеник да започва опелото. Някак си потъна в черния си костюм, сякаш се скри в себе си.
Час по-късно шествието потегли към последното убежище на Димата. Момчетата с кевларените одеяла отново заградиха Маргина. Напредваха бавно, пък и нямаше закъде да бързат. Около тях се настани непоносима тишина и свещениците проправяха път през нея със своите кандила и песнопения. Пред гроба времето спря. Очакването да се случи нещо необичайно увисна във въздуха. И то се случи. Маргина внезапно разбута телохранителите си и се хвърли върху ковчега. Отвори го с един замах. Сетне започва да милва и да целува Димата, размаза му целия грим, раздърпа костюма му и накрая силно го прегърна:
— Ставай! — крещеше той. — Събуждай се, Дима! Не те пускам да ходиш никъде!
Тълпата замря. Никой не се осмеляваше да се намеси, най-малко неговите бодигардове.
— Заклевам ти се… — продължаваше да бие той. — Заклевам се в най-скъпото си — обърна се и изненадващо стана. — Заклевам се, ще те намеря, където и да си, Младене — вдигна юмрук Маргина, отдръпна се от гроба и без да поглежда назад, тръгна към колата си.
Октомври винаги е бил най-хубавият есенен месец в София. През деня слънцето грееше меко и някак си гальовно, а вечерно време лек ветрец от Витоша откъсваше по някой пожълтял лист от клоните на кестените. Улиците се изпълваха с хора. Повечето от заведенията все още бяха с изкарани маси по тротоарите, на които приятелски компании се черпеха с бира. Дъхът на отминаващата есен все още се чувстваше, но в късните часове вече се усещаше и полъхът на идващата зима.
Малко преди полунощ около дискотека „О’Азис“ до старата баня се забеляза някакво странно раздвижване. Първо пристигнаха две аудита. Едното спря на отсрещния тротоар и от него наскочиха пет яки момчета, а другото продължи да обикаля около района — надясно по „Мария Луиза“, сетне по „Симеон“, после по „Сердика“ и отново по „Екзарх Йосиф“. Две полицейски коли също се примъкнаха тихомълком и заградиха тротоара към входа на дискотеката. Едната откъм Халите, другата откъм банята. През това време по булевард „Дондуков“ с бясна скорост препускаше кортеж от три бронирани автомобила. В средата една S класа 600, в която Маргина закачливо си играеше със смъкващите се, по изключение за този тип бронирани автомобили, автоматични стъкла, за ужас на охраната си. Видимо беше в добро настроение. Отпред водеше джип G класа, пълен с охранители, отзад също го следваше подобен джип с още 5-има бодигардове. Бяха специално подбрани за случая. Всичките по два метра високи и широки като гардероби в раменете. Кортежът зави внезапно по линията на трамвая, излезе на „Екзарх Йосиф“ и закова пред заведението. Двата джипа заградиха мерцедеса така, че дори някой да стреля с гранатомет, снарядът да не достигне до него.
Охранителите извадиха кевлареното одеяло, измъкнаха Маргина от колата и с лекота го пренесоха до входа. Там той се отпусна, заприлича донякъде на нормален посетител, решил да се позабавлява през нощта. Както обикновено, панталоните му стояха като крадени, а сакото беше подбрано доста ексцентрично — жълтеникаво, на карета. Перчемът му изглеждаше доста разпилян, гривата отзад покриваше яката на сакото. Никой не смееше да задържи погледа си по-дълго върху него, затова той се хилеше глуповато и поздравяваше познати и непознати.
Спря се пред служебното сепаре и се здрависа с мен и Пехливанов по типичния си начин — сякаш се канеше да играе с нас канадска борба.
— Доживяхме да се видим!
— Доживяхме! — кимна Пехливанов. От известно време се беше напомпал и все повече заприличваше на културист с очертаващите се под тясната му риза бицепси и здрав плосък корем. Аз бях целият облечен в черно и с леко набола брада. Не казах нито дума.