Маргина потри ръце, изгърби се малко и се настани до нас. Охранителите му на секундата дръпнаха пердето и се наредиха отпред със скръстени ръце и дискотеката постепенно оживя.
— Имаш ли питие в колата? — попитах аз. — Да пратим някой да ти го донесе.
— Е, ще пия от вашето.
— Нали си уискаджия? Ние наливаме „Русский стандарт“.
— Нищо. Днес ще се присъединя към вас. Напрежението леко падна, макар че двамата с Пехливанов си давахме ясна сметка, защо Маргина се съгласи да пие от нашата водка. Все пак ние я бяхме опитали преди него.
— Момчета — изправи се той и по навик зае стойка, подобна на тази, с която се почваше схватката в борбата. — Дължа ви едно извинение. Четири години не сме се виждали.
— Пет — поправи го Пехливанов. — Пращаше ми измекяри за посредници.
— Пет да бъдат — направи се, че не е чул последното Маргина. — А ти защо не дойде на погребението? Пратих ти покана, бяхте приятели с Димата.
Жоро не отвърна нищо. Маргина разроши перчема си и спокойно продължи:
— Разбирам те, че не искаш да попаднеш в полезрението на ченгетата. В нашия занаят е така. Не можем да се видим живи, а мъртви — още по-малко. Какво да се прави.
Аз изобщо не се затрогнах от прочувствената му реч. Продължавах да гледам строго, като отпивах от чашата си от време на време. Едва когато мълчанието натежа на кантара, глухо се обадих:
— Пет години ни остави сами да водим битката срещу Младен, дори взе негова страна. А сега идваш при нас.
— Не съм взимал никаква страна, момче. Просто застанах до него като наблюдател. Аз съм си селянин човек, вие ме знаете. Не ставам за такива игри.
— Имаме сведения, че най-големите беди върху нас се стовариха именно от теб.
— И така да е било, хора сме, трябва да си прощаваме! Вие като ме наричахте шушумига, аз простих ли ви? Простих ви. Оттук насетне трябва да работим заедно, момчета.
— По какъв начин? — допих водката си на екс аз.
— Мисля, че още преди време ви пратих вест — ще финансирам всичко, но няма да се появявам лично. Ще ви пратя Баджо. Знам, че не е на вашето ниво, обаче смятайте, че каквото ви каже той, ви казвам аз. И ви повтарям — парата от мен — облегна гръб Маргина.
— Много мръсна вода се натрупа през тези пет години, Краси! Много помия — размърда раменете си Пехливанов.
— Така е, момчета! И ще ви кажа защо. Нали ме виждате, че не съм пил и не съм дрогиран — протегна ръце над масата той, за да се убедим, че пръстите му не треперят. — Всичките простотии, всичките безумия, които съм направил досега, са заради Жени. Оттук нататък я забравям завинаги. Имате ми думата. Заставам до вас срещу Младен с парите си и без да се интересувам какво мисли тя по въпроса.
— Каква е гаранцията, че отново няма да се поведеш по капризите й? — недоверчиво го погледна Пехливанов.
— Ще ти кажа — наля си пълна чаша с водка Маргина и я обърна на екс. — Сега, като си признах, нали може да пийна?
Мълчанието отново се възцари на масата. Ние бяхме доста смутени от тази изненадваща изповед, пък и нямаше съмнение, че я чуваме първи. Маргина не си падаше много по приказките. Разполагаше приблизително със стотина думи, които му стигаха да си върти бизнеса, но за всяка друга тема полагаше неистови усилия, докато го разберат. Личеше си, че е изтощен.
— Използвах една изпитана терапия, момчета! — изтърси без никаква подготовка той. — Правил съм много тройки с нея и с някои от нейните момичета, но този път извиках Баджо. „Ще те…?“ — показах й го аз — „Защо не? — зарадва се тя. — Какъвто и кур да ми дадеш, все е добре! Десет години само теб гледам“.
— И натаковахте ли я? — полюбопитствах аз.
— Натаковахме я! След което, ако щете вярвайте, ми мина. Не ми пука за нея.
— Сериозно ли говориш?
— Ей на, честен кръст! Това е истината.
— Нещо не те разбирам, Краси! — намеси се Пехливанов. — Искаш да ми кажеш, че за всичко е отговорна Жени Калканджиева? Някак си не ми се връзва… Ти си сериозен мъж.
— Че това какво ми пречи да се влюбя? — извъртя глава към него Маргина.
— Нищо — сви рамене Жоро и го погледна с възхищение.
Аз също се почувствах някак си особено. Изповедта му бе потресаващо искрена дори и за него. Обикновено не показваше чувства. Кой знае колко време бе крил мъката си под маската на Големия бос.
— Загубих Димата — смени темата той. — Знаете, момчета, колко трудно допускам някого до сърцето си. Но като го приема, то е за цял живот. Него го бях приел — извади кърпичка и избърса сълзите си. И Жени съм я приел, но както вече казах — за миг долових твърда нотка в гласа му, — мина ми! Носиш вина за смъртта на Димата — втренчи се в мен.