— Знам — удържах на погледа му.
— Краси… — сложи ръка на крака му Пехливанов. — Жоро само му разказа как едни турци хвърляха по нас пиратки. Смяхме се много.
— По моя край много смях не е на хубаво — заби поглед в земята Маргина.
— Ти вярваш ли в това? — загледах се в него с известна доза тъга. Предпочитах да срещна враждебния му поглед, отколкото да отправя взор, впит в краката си.
— Не вярвах — потри върховете на обувките си една в друга. — Ама, ей на, случи се… Излязъл от онова шибано кафене… как му беше чоглавото име?
— „Ъпстеърс“ — услужливо му подсказа Пехливанов.
— Бил точно с десет души охрана — сякаш не го чу, — ама нали не им даваше да го пазят, ходеше пред тях.
— Беше горд.
— Ама мъртъв! — този път реагира Маргина. — Помислил си е, че и него някой го ебава с пиратки…
— Краси, одеве, като дойде, останах с впечатлението, че е за добро — прекъсна го Пехливанов. — Сега се опитваш да ни качиш вина…
— Не бе… Аз на нищо ли нямам право? Ни да се влюбя, ни да тъгувам…
— Самоизмъчваш се, като си припомняш случката! — сякаш се опита да му вдъхне кураж Пехливанов. — Брат ми Любен е бил в кафенето, разказа ми я. Куршумите светкали в краката му, вече притъмнявало. Явно наистина се е объркал, че са пиратки, защото разбутал охраната и започнал да гледа злобно към терасата…
— Беше си повярвал — тихо прошепна Маргина.
— Сигурно. Надявал се е, че ще опердаши виновника.
— Явно е зле, защото изведнъж се е строполил, разказа ми още същата вечер брат ми.
— Е, тогава са го уцелили в сърцето — разгърна отново кърпичката си Маргина.
— Защо се забави толкова дълго време в чужбина? — включих се с въпрос в разговора.
— Сигурно му се е усладило… Тук това живот ли е? Не можеш да стъпиш на тротоара. Може и Господ да е намерил там… — някак несвързано продължи Маргина.
— Че той беше атеист, бе! — невярващо се втренчи Пехливанов.
— Защото не искаше да вярва в тоя, нашия… местния Господ! Не може да е само секс… Т’ва са много години, щяха да си омръзнат.
— Лошо ли ти е, Краси? — втрещи се съвсем Пехливанов, вече не можеше да улови връзката в думите на Маргина.
— По-добре съм, даже съм напът да се оправя… напълно! Щото вече не мисля да ходя да се моля… на Господ! На тоя, нашия де… Край, дотук бях с него!
Пехливанов се опита да ми направи знак, че вече е достатъчно разстроен и да не му обръщам внимание. Улови го веднага.
— Не съм луд, момчета! — усмихна се Маргина. — И да не съм ви чул да се оплаквате… Няма от кого. Вие си нямате Господ!
— Нали и ти вече няма да ходиш при него? — изстрелях напосоки въпроса си. Вече започваше да ми писва. Разбирах, че е добре, но явно се гавреше с нас.
— Няма. Мисля да си го върна, там горе на небето! — натисна леко радиостанцията си, колкото да се появи охраната. — Хвърли ми вода!
Момчето след миг подхвърли бутилката и Маргина ловко я улови. Пресуши я почти до дъно. Изправи се. Ние не помръднахме.
— Е, аз ще тръгвам! K’BOTO СЪМ казал, си остава… Всичко ще минава през Баджо. Вижте там… ако можете да откриете Младен!
— А Жоро Илиев?
— Казал съм ти още преди осем години — погледна ме закачливо Маргина.
— Тогава офертата ти беше двеста хиляди марки.
— Да ги направим евро, а? — намигна ми.
— А кой ти е Господ? — вече бях схванал — хем си е в час, хем не ни ебава.
— Генерала.
— Бойко ли, бе? — изненада се Пехливанов.
— Любен Гоцев.
ЕПИЛОГ
Беше си заминал.
Пехливанов приседна на бара, лигавеше се с една от барманките. Не му беше до това, но по този начин разпускаше. На мен ми стана тъпо. Не умеех да релаксирам по никакъв начин. Мислех за Димата. Не ми беше мъчно за него. През всичките години се опитваше да ме използва. Сега бяхме в коалиция с Маргина и рано или късно щяхме да стигнем до Младен.
Когато мислех, че Маргина говореше несвързано, явно е имал предвид, че Младен и Гоцев имат силна любовна връзка. Ако ударехме Младен, а Гоцев останеше жив, щеше да мъсти за него. И отмъщението му щеше да бъде страшно. Беше възрастен и нямаше нищо друго за губене, освен любовта си.
Димата беше сигурен в това. Потърси варианти да не се връща в България. Бе разбрал, че спасение от Гоцев няма. И не защото беше личност, а защото беше избран, докато е жив, да служи на двете най-могъщи държави… едновременно.
А там горе… мястото на Господ се пазеше, който и да бе той и в който и момент да си отидеше. Тук винаги щеше да остава неговият Наместник. Без значение какво щеше да бъде името му.
Сега просто се казваше… Любен Гоцев!