Това беше още през 1992 г., по време на магистралните грабежи. Килията, който бе родом от Сливнишко, познаваше всяка пътека в района около Калотина. Тогава го играеше агент-разузнавач. Съобщаваше ни на коя преминаваща кола да устроим засада. Представяше се едва ли не за екстрасенс. В колите, които нападахме, винаги имаше крупни суми. Впоследствие причината се оказа съвсем прозаична. Той просто плащаше на митничарите процент за информация.
Димата първи разбрал за стила му на работа. Свързал се с митничарите, вдигнал им процента и така шкартира Килията от играта. И ние, и корумпираните служители заживяхме по-добре. Оказа се, че дъртият мошеник е цакал всички. Уговорката ни с него бе при десет хиляди марки той да получи пет. Той от своя страна лъжеше служителите, че „опасните хора“ му даваме само по десет процента, които той на драго сърце разделяше с тях и така те си получаваха своите 500, а той, без да си мръдне пръста, си прибираше 4500.
Руснака стратегически им обеща 20% от прибираната сума. Това доста стимулира митничарите и ако дотогава имахме по една кола на седмица, сега вече ни пускаха по две-три на ден. Така Димата успя да промени схемата. Вече не разчитахме Килията да ни показва удобни отсечки, където да прострелваме гумите на набелязаната жертва. Сега Димата се снабди с полицейска униформа и стоп палка и всичко ставаше по-лесно.
— Май нямате вече нужда от мен? — завъртя се един ден покрай нас Килията.
— Защо говориш така, Пацо? — опитваше да го успокои Маджо, който по това време търсеше приятелството на всички и не пропускаше да се подмаже.
Димата вече имаше два плана. На пръв поглед елементарни, но всъщност гениални. Първият бе още от времето на Дивия запад. Искаше да играем на Добрия, Лошия и Злия. Естествено, аз трябваше да бъда Злия. Идеята беше да нахлувам във всички големи заведения и автокъщи, ползващи се с протекцията на Бай Миле и Младен, и да им казвам, че от този миг работят за нас.
— Още като влезеш от вратата, Жоре, им кажи, че търсиш Бай Миле — докато ми обясняваше, Димата се бе ухилил злорадо. — Ако ти кажат, че е в гробищата, ги попитай дали не могат да се обърнат за помощ към Младен. Другото го остави на мен. Знаеш желязното правило на хората, които толкова години изнудваме. Като ги настъпи един, веднага отиват по приятелска линия при друг, без да се усетят, че там ще платят по-голям процент. Така са устроени, смятат, че те прецакват и сами си движат нещата, а всъщност попадат в собствения си капан. Като ми звъннат на мен, ще ги овикам яко и ще ги попитам защо не ме търсиха толкова години, а мислят, че са хванали Господ за шлифера, като са бачкали с мъртвия дебелак и онзи плъх. Така без никакво съмнение ще стана Лошия човек, отказал им помощ — самодоволно ме изгледа Димата, вдъхновен от собствената си идея. — Оттам нататък е лесно… Отиват при Маргина — големия шеф, който по цял ден е в офиса. Естествено, той им сервира същото, с което ги баламосваме вече петнайсет години. Че ти си злодеят, но той ще опита всичко възможно, за да ги отърве… Мен пък ще характеризира като съвсем обикновен злобар, който не може да забрави, че някой си е позволил да го прескочи и са ме подценили за сметка на Милчо и Младен. И така Добрият, в случая Маргина, ще им прибере двойна сума от тази, която ти си поискал.
За пореден път Димата спря, учуден от мълчанието ми. Погледна ме настоятелно в очите, сякаш търсеше одобрение за гениалността си.
— Съгласен съм — кимнах в отговор.
— Остава и да не си — скастри ме той. — Къде ще получиш по-добро предложение. Няма по-лесна роля от тази на Злия… поне при нас на улицата… В киното е друго — уточни Димата. — Там наистина е трудно. Тук просто е нужно да се озъбиш няколко пъти и да накараш хората си да гледат на кръв.
— А каква е втората ти идея? — опитах се да избягам от „урока по величие“.
— Втората ли? — процеди през зъби той и ме спря под една лампа на булеварда. — Става въпрос за Дребния — просъска Руснака.
— Кой дребен бе, Димчо? — в първия момент не включих.
— Как кой, бе? — зачерви се целият от злоба и около него започнаха да хвърчат слюнки. Подпря гърдите ми с пръст и ме натискаше, екзалтиран от факта, че не се сещам за човека, към когото таеше неистова омраза.
Сега вече и аз подпалих. Бях погнусен от разказите на Енчо. Беше ми много студено, все пак бях изхвърчал от къщи, предполагайки, че срещата нямаше да се проточи. На всичко отгоре Димата, който всячески се подмазваше на Младен, докато беше в силата си, сега измисляше всевъзможни интриги и се изживяваше като най-големия главатар. За миг ми падна пердето, бях достатъчно уморен, за да се напрягам да разбера за кого ми говори, а и това, че ме натискаше с пръст, направо ме влуди. Свих няколко пъти премръзналата си дясна ръка, колкото да раздвижа кръвта, и се подготвих да му нанеса силен удар в брадата.