— Да… и защо, мислите, човешките същества са направо слабоумни в сравнение с който и да е или каквото и да е, създало числата…
Професора тръсна глава, потъна още по-дълбоко в креслото и разгърна едно от своите математически списания.
— Е, поне е сигурно, че празният стомах постепенно ни прави слабоумни, затова трябва добре да се нахраним и хранителните вещества да достигнат до всяко кътче на мозъка. Само още малко. Вечерята ще е готова всеки момент.
Свърших със стъргането на морковите и ги добавих към каймата за бифтека, като умишлено изсипах обелките директно в кофата за боклук, за да ги скрия от Професора.
— Впрочем — подхвърлих — напоследък всяка вечер се мъча да намеря друга двойка приятелски числа освен 220 и 284, но уви, безуспешно.
— Следващата най-малка двойка е 1184 и 1210.
— Четирицифрени? Нищо чудно, че не съм ги открила. Никакъв шанс! Дори помолих сина ми да ми помогне. Беше му малко трудно да намери делителите, но нямаше проблем да ги събере.
— Вие имате син? — изрече втрещено Професора и се изправи в креслото; от рязкото движение списанието се плъзна и тупна на пода.
— Да.
— На колко години е?
— На десет.
— На десет? Та той е още малко момче!
Видях как за секунди спокойното му изражение изчезна и Професора се навъси. Спрях да бъркам сместа за бифтека и зачаках това, което бях сигурна, че предстоеше: урок, посветен на числото 10.
— И къде е сега синът ви? Какво прави? — попита.
— Ами нека помисля. Трябва да се е прибрал от училище и навярно е зарязал домашните си и е отишъл в парка да играе бейзбол с приятелите си.
— Така, значи… Но… как може да сте толкова безотговорна? Скоро ще се стъмни!
Не бях права. Колкото и да чаках, въвеждане в тайните на числото 10 не последва. В този случай за Професора 10 беше възрастта на едно малко момче и нищо повече.
— Няма проблеми — казах аз, — така е всеки ден, свикнали сме.
— Всеки ден!? Зарязвате сина си всеки ден, за да идвате тук и да месите бифтеци?
— Не го зарязвам. Просто като работя…
Без да проумявам защо беше толкова загрижен за сина ми, добавих малко черен пипер и индийско орехче в купата с каймата.
— Кой се грижи за момчето, когато вас ви няма? Да не би мъжът ви да се прибира по-рано от работа? А, разбирам… сигурно баба му е с него.
— Не, за съжаление, няма нито мъж, нито баба. Само двамата сме.
— И синът ви стои вкъщи сам-самичък? Седи си с празен стомах в тъмната стая в очакване майка му да се прибере. А в това време тя приготвя вечерята на някакъв непознат… Моята вечеря! Ааа, не мога да повярвам… Не може повече така!… Просто не може!
Професора стана, неспособен да удържи бурната реакция на тялото си, и започна да обикаля около масата. Прокарваше нервно ръце през косата си; бележките по дрехите му шумоляха. По раменете му се сипеше пърхот, а подът проскърцваше. Изключих супата, тъй като бе завряла.
— Наистина няма за какво да се притеснявате — промълвих аз, като се опитвах да звуча колкото се може по-спокойно. — Ние правим така още откакто той беше много по-малък. Сега вече, като е на десет, би могъл с всичко да се справи сам. Дала съм му телефонния номер тук, а и е обещал, ако има нужда от помощ, да отиде при хазаина, който живее на долния етаж.
— Не, не, не! — прекъсна думите ми Професора и ускори хода си около масата. — За нищо на света не бива да се оставя едно дете съвсем самò. Ами ако печката се катурне и стане пожар? Или ако се задави с бонбон? Кой ще му помогне? Ох! Хваща ме страх само при мисълта за това. Веднага си отивайте у дома! Вие сте майка и трябва да приготвите храна за детето си! Тръгвайте си! Прибирайте се!
Той сграбчи ръката ми и се опита да ме избута към вратата.
— Почакайте мъничко — казах аз, — само да ги оформя и да ги запека в тигана…
— Това изобщо няма значение. Нима ще стоите и ще печете бифтеци, докато детето ви умира в пожар? Чуйте ме сега: от утре ще водите сина си с вас. Той може да идва тук направо от училище. Ще си пише домашните и ще бъде близо до майка си. И не се заблуждавайте с лека ръка, че до утре ще забравя. Неуместно е да ме подценявате. Аз няма да забравя! Не очаквайте никакво разбиране от моя страна, ако не спазите обещанието си.
Свали от маншета си бележката, която гласеше „Новата домашна помощница“, извади молив от вътрешния си джоб и добави отдолу под рисунката: „…и нейният син, на 10 години“.
Не само че не разтребих кухнята, ами и ръцете си нямах време да измия като хората — още долавях миризмата на сурово месо. Бързах, само и само да се отдалеча от постройката, нали и без това ме гонеха. Професора изглеждаше много по-ядосан, отколкото когато прекъсвах мислите му. Но дълбоко в основата на гнева му се таеше страх, който скова и мен. Втурнах се към вкъщи, изпълнена с ужас какво ще правя, ако намеря апартамента в пламъци.