Малко след като започнах да работя при Професора, установих, че винаги когато бе смутен, защото не знае каква тема да подхване, той имаше навика да си служи с числа като заместител на думите. Това бе начин, измислен от самия него, посредством който осъществяваше обмен с останалите хора. Числата бяха дясната ръка, която протягаше, за да се здрависа, но едновременно представляваха и връхна дреха, палто, чрез което бранеше себе си. Палто, толкова плътно и тежко, че докоснеш ли го през него, очертанията на тялото му оставаха загадка. Нямаше жива душа, дето да може да го съблече. Така загърнат, на първо време Професора успяваше да защити мястото, където бе намерил покой.
До последния ми ден като негова домашна помощница разговорът за числата се повтаряше отново и отново всяка сутрин в преддверието. За Професора, чиято памет се изтриваше на всеки осемдесет минути, винаги когато се появявах на вратата, бях домашна помощница, която той виждаше за първи път в живота си. И съвсем подобаващо чистосърдечно демонстрираше резервираност, като да бе първата му среща с непознат. Освен за номера на обувките и телефонния ми номер въпросите му варираха между пощенския ми код, регистрационния номер на колелото ми или броя на чертичките на йероглифите в името ми, но каквото и да бе числото, неизменно намираше някаква значимост в него. Независимо дали говореше за факториели, или за прости числа, никога не изглеждаше да полага усилия, за да открие специалния им смисъл, а думите се лееха от устата му свободно и леко една подир друга.
Дори и след като постепенно вече ми бе обяснил значението на някои от термините, въпросите и отговорите на прага винаги ме радваха, изпълваха ме с ведри чувства. Увереността, че в телефонния ми номер има вложен и друг смисъл, освен едните телефонни обаждания, и звънкото ехо, чрез което този смисъл достигаше до ушите ми, разсейваха притесненията ми и аз смело се впусках в задачите си за деня.
Професора беше шейсет и четири годишен, бивш университетски преподавател, специалист в областта на теорията на числата. На пръв поглед ми се стори доста изхабен за годините си. Не просто състарен, ами създаваше впечатлението, че хранителните вещества не се разпределяха както трябва във всички кътчета на тялото му. Беше висок едва метър и шейсет, но тъй като бе ужасно изгърбен, изглеждаше дори по-дребен; измършавелият му врат бе набразден от бръчки, в които се бе събрала нечистотия; сухата му бяла коса стърчеше накъдето си пожелае и покриваше до средата ценните му късметлийски уши[4]. Гласът му бе слаб, а движенията бавни — каквото и да правеше, отнемаше му два пъти повече време, отколкото очаквах.
Въпреки това, ако човек не се оставеше да бъде заблуден от измъчения му вид и се вгледаше по-внимателно, щеше да открие, че притежава лице на хубав мъж. Най-малкото чертите на лицето му подсказваха, че като млад, без съмнение, е бил хубав мъж. Имаше нещо в отсечените линии на челюстта, в изразителността му, което все още бе привлекателно.
Независимо дали си беше у дома, или излизаше навън — а това се случваше много рядко, — Професора всеки ден без изключение носеше костюм и вратовръзка. В гардероба му открих всичко на всичко три костюма — един зимен, един летен и един за пролетта и есента, три вратовръзки, шест ризи и едно вълнено палто. (Не онова, изтъканото от числа, за което стана дума по-горе, а съвсем обикновено палто.) Нямаше нито един пуловер, нито един всекидневен панталон. Всяка домашна помощница би била благодарна — това бе идеалният за подреждане гардероб.
Професора може би не знаеше, че на този свят има и други дрехи освен костюм… Изобщо не се интересуваше как са се издокарали останалите, да не говорим, че идеята излишно да си губи времето да обръща внимание на външния си вид му бе напълно чужда. Беше му достатъчно сутрин да стане, да отвори гардероба и да облече костюма, който не е обвит с найлон от химическото чистене. И трите бяха в тъмни тонове, износени и вехти, та идеално се вписваха в цялостното настроение около Професора. Пасваха му като втора кожа.
Но ако говорим за дрехите, онова, което най-силно ме озадачи, беше, че целият му костюм бе осеян с внушителен брой малки бележки, прикрепени с кламери. Бяха накацали на всички места, за които човек може да се сети — по яката, по маншетите, по джобовете, по ръбовете на сакото, по илиците, по колана на панталона… Кламерите бяха раздърпали плата и дрехите му изглеждаха безформени. Сред бележките имаше откъснати хартийки, някои пожълтели, други понамачкани, като върху всяка от тях беше написано нещо. Нямаше как да ги разчета, без да се приближа достатъчно и да се вгледам внимателно. Досещах се, че за да компенсира осемдесетминутната си памет, той записваше на листчетата нещата, които непременно трябваше да запомни, а за да не забрави къде е дянал съответното листче, го закачаше на самия себе си. Да възприема външния вид на Професора, се оказа далеч по-трудна задача, отколкото да отговарям на въпроси, отнасящи се до номера на обувките ми…