Почуках на вратата на кабинета. Отговор не последва, затова почуках повторно. Отново нищо. Осъзнавайки, че не бива, отворих и заговорих, втренчена в гърба на Професора, който се бе привел над бюрото си.
— Съжалявам, че ви притеснявам, докато работите…
Гърбът му дори не трепна. Помислих си, че може би има проблеми със слуха или пък си е сложил тапи за уши, и се приближих.
— Какво бихте желали за обяд? Ще съм ви благодарна, ако ме ориентирате кои храни предпочитате, кои не понасяте, дали към нещо сте алергичен…
В кабинета миришеше на хартия. Вероятно защото не се проветряваше често, миризмата беше застояла, напластила се около ъглите на помещението. Прозорците бяха наполовина покрити от етажерки, книгите, които не се побираха на претъпканите рафтове, образуваха камари навсякъде из стаята. Матракът върху долепеното до стената легло изглеждаше овехтял. На масата имаше само една разтворена тетрадка — нито компютър, нито нещо за писане в ръката му… Професора просто се бе втренчил в някаква точка в пространството.
— Щом нямате конкретни предпочитания, ако позволите, бих могла да приготвя нещо по мой избор… Моля ви, не се колебайте да ми кажете всичко, за което се сетите…
Погледът ми попадна на някои от бележките, закрепени по дрехите му. „…Неуспехът на аналитичния метод…“, „…Хилберт, проблем 13…“, „…елиптични функции…“ — пред очите ми се смесваха неразбираеми числа, символи и откъслечни думи, но имаше едно листче, дето даже и аз съумях да прочета. От това, че цялото беше покрито с петна, четирите му краища огънати, а кламерът, който го държеше, ръждясал, можах да отсъдя, че е стояло там дълги години. Текстът гласеше: „Паметта ми трае само 80 минути“.
— Нямам какво да ви кажа! — рязко се обърна и изрече на висок глас Професора. — В момента мисля! Да ми досаждат, докато мисля, е по-мъчително, отколкото да ми извият врата. Да си позволите така безцеремонно да нахлуете в мига, когато споделяме любовта си с числата, не е ли дори по-обидно от това, да шпионирате някого в тоалетната…?
Засрамено наведох глава и няколкократно се извиних, но думите ми не достигнаха до него. Професора отново се бе вторачил в онази точка, някъде в пространството.
Да те нахокат още в първия ти работен ден, преди да си свършил каквото и да било, си беше сериозен проблем. Опасявах се да не се превърна в десетата наказателна звезда в картона му. Зарекох се от сега нататък, каквото и да става, да не го притеснявам, докато мисли.
Само дето Професора непрекъснато мислеше. Когато понякога излизаше от кабинета си и сядаше на масата, когато правеше гаргара пред умивалника, когато извършваше странни упражнения за отпускане на тялото — той неизменно мислеше. Като ядеше, машинално поднасяше към устата си каквото бе оставено пред него и преглъщаше почти без да дъвче, също така пристъпваше с несигурна крачка, сякаш витаеше в облаците. Не смеех да попитам, ако не можех да намеря кофата за миене, ако се чудех как да пусна бойлера или изобщо ако нещо не разбирах. Изключително много внимавах да не създавам излишен шум; лутах се насам-натам из къща, която не познавах, в очакване мозъкът му да се отдаде на кратка почивка.
Беше петък, тъкмо преди да се навършат две седмици, откакто бях започнала работа при Професора. Всичко около него бе както обикновено, когато в шест часа вечерта той дойде и седна на масата. Тъй като винаги се хранеше почти напълно механично, сметнах, че ястия, които изискваха отстраняването на кости или черупки, не са подходящи, затова бях приготвила нещо, което с помощта само на лъжица щеше да му осигури нужните зеленчуци и протеини — пилешка яхния с бял сос.
Може би защото рано бе загубил родителите си, маниерите му по време на хранене далеч не бяха впечатляващи. Нито веднъж не го чух да казва обичайните уважителни думи, преди да започне да се храни[5], разливаше на всяка хапка, случваше се дори да свие на топче използвана салфетка и да чисти с нея ухото си… Не беше придирчив към менюто, ала за сметка на това никак не изглеждаше изкушен от идеята да си говори с мен. Аз пък от своя страна стоях леко отстъпила встрани.
Неочаквано погледът ми се натъкна на появило се днес чисто ново листче, закрепено на маншета му. Всеки път щом Професора загребваше с лъжицата си, листчето бе на косъм да се потопи в яхнията му.
„Новата домашна помощница“ бе написано с дребен и деликатен почерк. И беше нарисувано женско лице, с къса прическа, пухкави бузи и бенка близо до устата — рисунка, подхождаща за дете от детската градина, но веднага ми просветна, че на портрета бях аз.