Повече не питах нищо. Пък и не ми беше нужно. От онази първа своя реч досега Филип постоянно натяква за прочутата клауза в законите на Сула за специалното поръчение: онази, според която Сенатът има правото да връчи военното командване на човек извън редиците си. И все пак, това достатъчно обяснение ли е за всичко, което се разиграва? Седнах и премислих цялото поведение на Филип през последните трийсет години.
Стигнах до заключението, че той е свикнал да работи по поръчка. Това прави и днес, ако приемем, че поръчките ги дава Помпей. Филип не е нито Гай Гракх, нито Сула; той не е способен да развие кой знае каква политическа стратегия, едва ли намеренията му са да те дискредитира пред Сената единствено с мисълта да постави Помпей на твое място. Предполагам, достатъчно добре си дава сметка, че Сенатът никога не би сторил подобно нещо — по пейките в Курия Хостилия седят твърде много способни пълководци; дори и двамата ни консули да се провалят — а поне засега не е ясно защо ще се проваляте, — на преден план веднага ще изникне Лукул. Той тази година е претор, затова практически се радва на империум.
Не, според мен Филип се задоволява с това да вдига шум, само и само да напомни на Сената за съществуването на онази прословута клауза за специалното поръчение. Вероятно и Цетег е склонен да го подкрепи, защото по някакъв начин Помпей е успял и него да оплете в мрежите си. Очевидно не го е сторил с пари! Но човек има и други слабости не само парите, а с Цетег никой в нищо не може да бъде сигурен.
Ето защо, скъпи Лепиде, на мен ми изглежда, че ти си станал случайна жертва на чужд заговор. Смелостта ти да говориш на глас неща, които малцина в Сената ще одобрят, е послужила на Филип да те определи за своя цел. Ти си невинната жертва, която ще оправдае огромните суми пари, които Помпей харчи за своето протеже, Филип се е заловил с евтината поръчка да осигурява сенатско лоби на човек, който отсега си прави сметката да разчита на поддръжка в Сената за деня, когато услугите му наистина могат да се окажат необходими.
Може и да греша, но все пак мисля, че съм права.“
— Във всеки случай обяснението ми изглежда много по-убедително от всички други, които досега съм чул — сподели Лепид пред съпруга на своята римска съмишленица. Нарочно беше прочел писмото на глас, та да може и Брут да се запознае с него.
— И аз съм съгласен със Сервилия — рече той, който беше направо смаян. — Обикновено тя не греши.
— И така, приятелю, какво да правя? Дали да се върна в Рим, да проведа изборите и да потъна в сянка? Или да сторя това, което етруските водачи искат от мен — да ги поведа на бунт срещу Рим?
Този въпрос Лепид си беше задавал много пъти, откакто се убеди в пълното нежелание на Рим да възстанови правата на жителите на Умбрия и Етрурия. Колебанията му се дължаха на чувството за лична чест и лична гордост, както и на инстинкта му да се отличава от околните, на желанието му да стори нещо необикновено и запомнящо се. Не му беше достатъчно да запише името си сред римските консули, искаше да изпъква сред самите тях. Откакто жена му се беше самоубила, личното щастие вече му се струваше невъзможно и безсмислено, животът беше изгубил стойност за него. Лепид дори беше забравил истинския мотив за самоубийството й — да не позволи Апулея синовете им да бъдат подложени на политическите преследвания заради греховете на родителите им. Сципион Емилиан и Луций Лепид твърдо бяха застанали на негова страна, а младият Марк беше още дете. От цялото семейство само той беше наследил белега на Лепидите. Вместо да го загрозява, белегът доказваше, че именно той е любимецът на съдбата именно той ще живее дълго и ще прослави фамилията си! Така че защо Лепид да се плаши за синовете си?
За Брут въпросът стоеше някак различно, но и той не се страхуваше. Това, което привличаше Брут към етруската кауза, бяха осемте години съвместен живот със Сервилия: съзнанието, че жена му го смяташе за безличен, неспособен, скучен, слабохарактерен, достоен за презрение. Той не я обичаше, но след като толкова дълги години бе живял в нейната сянка и дори най-близките му приятели ценяха повече нейното мнение, отколкото неговото, беше осъзнал, че единствено мнението на жена му означава нещо за него. Ето дори в настоящия случай тя бе предпочела да пише направо на Лепид, вместо на съпруга си, който все пак играеше ролята на римски претор и висш легат. Беше го подминала, все едно е човек без значение. Брут се чувстваше засрамен, усещаше, че по някакъв косвен начин засрамва и жена си. Ако искаше да се реабилитира в очите й, трябваше да извърши нещо смело, дръзко, възвишено, изобщо нещо, каквото другите римски аристократи не биха сторили на негово място.