Не съм пратил главата на изменника Брут, защото по времето на екзекуцията му той беше законен управител на провинцията с пропреторски пълномощия. Не мисля, че Сенатът ще държи да излага на показ главата на такъв човек. Вместо това пращам праха и главата му на неговата вдовица да може да ги погребе, както подобава на римски гражданин. Надявам се, това да не бъде счетено за грешка. Нямах намерение да екзекутирам Брут. За всичко той сам си е виновен.
Мога ли най-любезно да поискам сега-засега империумът ми да не бъде отнет? Мога да свърша нещо полезно, като поддържам реда и закона в Италийска Галия.“
Под вещото ръководство на Филип Сенатът обяви всички участници в метежа на Лепид за светотатци, но заради пресните спомени от проскрибциите семействата им не бяха подложени на никакви репресии. С глинената урна в ръце вдовицата на Марк Юний Брут можеше да отдъхне. Наследството на шестгодишния й син беше в безопасност.
Сервилия разказа на сина си за смъртта на баща му по начин, който нямаше да позволи никога на момчето да изпитва към убиеца му Гней Помпей „Велики“ други чувства, освен омраза и недоверие. Момчето слушаше за злодеянията на пиценското парвеню, кимаше с глава и се мъчеше всичко да запомни. Дали това, че няма да се радва повече на бащина закрила, го измъчваше или тревожеше, никой не можеше да разбере.
Малкият Брут беше дребничко, слабичко детенце с тънки като клечки крака и изпито лице. И очите, и косите му бяха катраненочерни, имаше мургава кожа и личицето му беше достатъчно мило и симпатично, за да се самозалъгва майка му, че ще израсне хубавец. Учителят му шумно хвалеше способностите му да чете, пише и смята (това, което учителят премълчаваше, беше пълната неспособност на момчето да прояви каквото и да е въображение и самостоятелност). Разбира се, Сервилия нямаше ни най-малко намерение да прати синчето си на публично училище, където да се смеси с чужди момчета и момичета. Той беше твърде чувствителен, твърде умен, твърде скъпоценен, за да го излага на подобни опасности!
Само трима представители на семейството благоволиха да й поднесат съболезнованията си. Дори от тях двете жени не бяха кръвни роднини на вдовицата.
Сега многолюдната челяд на Цепион и Ливия Друза беше оставена под попечителството на единствения жив роднина — вуйчо Мамерк. Той беше оставил шестте сирачета, сред които и осиновеният син на брат си Марк Друз под грижите на една братовчедка по линията на Сервилий Цепионите и нейната възрастна майка. Двете жени, Гнея и Порция Лициниана счетоха за нужно да се отбият у някогашната си храненица — проява на любезност, на която самата Сервилия изобщо не държеше. Дори и сега Гнея пазеше стриктно мълчание, респектирана от властната си майка. Вече трийсетгодишна, тя изглеждаше още по-грозна и по-плоска, отколкото преди години. През цялото време разговора водеше майка й Порция.
— Е, Сервилия, никога не съм си представяла, че ще останеш толкова рано вдовица. Искрено съжалявам за теб — разправяше старата дама. — Винаги ми се е струвало странно как така Сула не вписа мъжа ти и свекъра ти в черните списъци. Предполагах, че го е сторил заради теб. Щеше да бъде доста фрапиращо, ако Сула беше проскрибирал свекъра на племенницата на собствения си зет. Но мен ако ме питаш, беше длъжен да го стори. Старият Брут винаги държеше страната на Гай Марий, а двамата с Карбон бяха близки. Навярно бракът ти със сина му ги спаси и двамата. От Марк Юний би се очаквало да си вземе поука, не мислиш ли? А той какво? Отиде да помага на глупак като Лепид! Всеки човек с малко ум в главата щеше да разбере, че тази работа върви на зле.
— Така е — съгласи се Сервилия, без да издава с нищо чувствата си.
— И аз съжалявам — рече Гнея, колкото да се чуе гласът й. Но в погледа на Сервилия не се четеше нито симпатия, нито съжаление към бедната й братовчедка; тя не я ненавиждаше, колкото ненавиждаше майка й, но дълбоко я презираше.
— Какво ще правиш сега? — попита Порция.
— Ще се омъжа възможно най-скоро.
— Ще се омъжиш! Няма да е уместно за жена в твоето положение. Аз не се омъжих, след като изгубих съпруга си.
— Предполагам, че никой не те е искал.
Порция Лициниана гордо стана от стола си и троснато изрече:
— Изпълних дълга си, изказах ти съболезнования. Хайде, Гнея, време е да си вървим. Не трябва да пречим на Сервилия да си намери нов съпруг.
„Съжалявам, че нямах камъни да ви изпратя“ — мислеше си самодоволно Сервилия, щом те тръгнаха.